Зеленият камък - пета част

            Останаха колегите му и играча. Дидо не знаеше къде живеят първите двама, но по някакв щастлива случайност утре беше денят за заплати.

Реши да се заеме с играча.

            Изчака го в двора на университета, където жертвата му – казваше се Лъчезар – учеше.

            Дидо седеше на пейката под едно дърво, студентите започнаха да излизат. Появи се и Лъчезар. Погледна в неговата посока, но сякаш не го видя. Не го беше познал, всъщност Дидо знаеше, че Лъчезар беше наследствен глупак. Насочи се към изхода и Дидо тръгна след него. Какъв късмет – жертвеният агнец беше сам!

            Вървя известно време след него, след това се приближи и каза:

            -Здравей, Лъчо!

            Онзи се обърна, примигна и каза:

            -А, здравей, кой беше ти?

            -Дидо – приятелят на онова пълничкото момче, с което играете дартс в бара.

            -Ааа, да, сетих се – дет не можеш да забиеш и една стреличка! – каза онзи и се изхили нагло.

            Дидо не показа с нещо, че е засегнат от думите му. Днес точно този тъпоумен сфинктер нямаше с какво да го засегне.

            -Същият – отвърна Дидо с усмивка – извинявай, имам път в тази посока, преча ли ти?

            -Ко, а не бе, няма проблем, казвай какво става?

            -Днес ще ходите ли в бара с Борко?

            -Ем, че да! Всяка вечер сме там, той не ти ли каза?

            -Не, аз забравих да го питам. Искам да дойда да поиграем малко дартс.

            -М`чи ела, ама – в следващия момент Лъчезар започна да се смее – не, недей, не се излагай, по-неориентиран човек от тебе не съм срещал!

            За негова изненада и Дидо се изсмя, но Лъчезар не можеше да разбере истинската причина за смеха му.

            -Не, напълно съм сериозен, искам да ви го върна тъпкано за предния път!

            Двамата навлязоха в сенчесто, междублоково пространство.

            -Да бе, да, щ`ти се смеем пак. По-скоро ще си го натъпчеш сам, ама ела, иначе скучно става, като няма на кой да гледаме сеира.

            -Не се притеснявай – Дидо се спря и накара другия да спре срещу него – купих си късметлийска стреличка, искаш ли да ти я покажа?

            -А, да, каква? – Лъчезар се оживи на момента, имаше болна страст към стрелички за Дартс.

            Дидо бръкна в джоба си и извади камъка, щом го видя, онзи на момента замръзна като висулка.

            -Заповядай и... Аста ла виста съншайн! – отвърна Дидо и допря камъка в челото на Лъчезар.

            Очите му присветнаха в зелено, след това той падна в краката му. Дидо прибра камъка, прескочи тялото и продължи весело по улицата.