Земя на цветя

Вдишвам миризмата на влажна пръст и сухи дъбови листа. Вървя до сянката си. Днес миналото чака да се срещнем. Моето далечно минало. Дължа му го. За лачените обувки с велур, за черните дрехи, с които съм облечена, за сълзите в очите ми. Всичко това дължа на него. Той... Вече го няма. Не и наяве. А аз съм никоя. Една анонимна сянка следваща още топлите му стъпки. Катеря се по пътя нагоре надявайки се, че се връщам в предишния си живот. Вървя по същия път, който съм катерила хиляди пъти. Над главата ми отново се протягат клоните на дърветата. Редуват се, формите на листата. Отварям и затварям очи. Лъч светлинка. Дъб, габър, леска. Той е тук. Посочва ми ги отново и отново, както преди двайсет години. Точно както баща учи детето си на азбуката на природата. Всъщност не са минали толкова много - няколко мига са били само. За тях се връщам, защото него не знам как мога да върна. Минавам под тунела. Мръква, а е пладне.Годеница на мрака съм, а не мога да си обясня защо ослепявам от него. Сигурно защото още има живот в мен. Съзнанието ми се люлее нагоре, нагоре, надолу, надолу - преливам в зелено, синьо, жълто, ослепително бяло - губя се от едно състояние в друго и дишам, дишам, запъхтявам се. В тази любов няма много думи, а и не трябва да има, но има спомени, които се блъскат и искат да бъдат почетени; искат още да бъдат; искат още да живеят. Изплувам от тунела. След тунела ме облива ярката светлина на надеждата. Надеждата, че миналото ми е останало тук и ме чака. Погледът ми се спира на старата дива череша, обрасла по стеблото с къдрав бледозелен лишей. Плодовете ѝ са големи, колкото дренки. От двете ми страни копринените връхчета на тревите се люлеят посипани със слънчев брокат и с всеки дъх, с всяко цвете изникнало пред очите ми, аз ставам все по-малка и невидима. Разтварям поглед във необозримото, а душата си я чувствам тежка, нямам сили да я мъкна до горе, лъжат че била няколко грама. Тежи ми като тежко животно, дето ме драска, хапе, увива ръцете си около мен, а кръвта избива по страните ми и цялата пламтя. Затова я пускам да се скита с тъжния вятър. Да отива, където поиска .Обичам това минало. Иска ми се да мога да остана в него все така невзрачна, да остане в сърцето ми и семенцата да се пръснат по белия лист. Заслушвам се. Тихо е като в Рая. Щурецът опива въздуха с ноти. Те се разливат по ветреца, трептят в листата, шептят. И аз трептя. Онова някога се е превърнало във всякога. А природата е проводник. Бродя из менталната действителност, докато сянката ми ме следва непрекъснато, напомняйки ми, че живота ми сега ходи прегърбен; смалил се е като момиченце с къси крачета и ако след малко изчезне светлината в него, ще агонизира и ще търси края на тунела. Същата малка сянка някога се разхождаше по къси панталони и протрити кецове из тази ширнала се полегата ливада отдясно на пътя. Беше на леля Цветанка. И тя е в земята на цветята. Сещам се, че една зима, когато още не познавах задните пътища, бях решила да се поскитам малко, преди да се прибера у дома. И тогава беше много тъмно. Снегът ми стигаше до колене, а ботушите се пълнеха с преспи. Газех в хрупкавината на белотата, макар че в онзи момент по-скоро я възприемах като непреодолимо препятствие, отколкото като нещо хрупкаво и с всяка крачка ме настигаше усещането, че всички къщи са ми еднакво непознати. И тогава познах къщата на леля Цветанка. Почуках и влязох, тя ме посрещна, зарадва се. Миришеше на влага, сушен чай и баница. Нагости ме с топъл зелник. Протегнах ръка да си взема от крайчето на зелника, а тя каза че щяла съм да се омъжа на далеч.

- А, ако взема от охлювчето в средата, какво ще стане? - я попитах.
- Ех, бубе! Тогава всички ергени ще се въртят около теб.
Страшни ми се сториха тогава и едното и другото суеверие, дори и оповестени с блага усмивка, но бях много гладна и изтощена. И бубето яде, яде, яде... Вече не помня от кой край си взимах. До печката ѝ бях седнала и се чудех каква странна жена е леля Цветанка и какви хубави зелени очи има. Сега на ливадата ѝ казват Цветанкиното. По нея, докато ме е нямало, докато съм стягала живота си в усмирителни каишки, или пък съм упражнявала дробовете си да дишат в тесни пространства, на ливадата са пораснали малки дъбчета. Сигурно, защото отдавна никой не я коси. Дръвчетата са още младежи. До стеблата им са се скрили и дивите ягоди. Още са тук. Някои червеният. Откъсвам си една, и още една, не мога да спра. Правила съм сладко от тях някога и все ме е било жал да ги ям, но сега е различно, защото времето е друго и аз вече не съм същата. Сега събирам миговете си един по един и ги запечатвам с давност още няколко години, за да имам сили да продължа, без да тежи така душата ми. Един миг от сладостта на живота. Голям е колкото дива ягода, докато вкуса му се топи в устата, също толкова бързо, колкото и всеки хубав миг в живота.