Зевзеклък

ЗЕВЗЕКЛЪК

            То, зевзеклъкът не е човек. То е вътре в него и в един, най-неочакван момент бута човека да направи някоя такава простотия, че всички да му кажат машала, не на човека, а на онова в него, зевзеклъкът де.

*

            Такова нещо ще да се е вселило в Любо Беевски, мой състудент, ама от по-горните курсове. Ако не беше онази му слабост по картите и другата, към марковите питиета, сега да е ех-е-е-е, най-малкото президентски съветник.

            Стаята им беше на първия етаж и не гледаше към Дунава, а към карето между студентските общежития, сякаш нарочно избрана като предизвикателство към загнездилия се в Беевски феномен. То, не че другите двама от „кафеза му”, Къната и Тангра си нямаха феномени, но за техните ще разкажем друг път.

            Карето между общежитията беше едно много специално място в студентския живот, нещо като Тянанмън, като Пикадили, даже като площад Баба Ганка, да речем. През него, щеш не щеш, трябва да минеш по обяд и надвечер, за да стигнеш до мензата, освен ако не си решил да гладуваш в солидарност към ланшните депутати или пък към балерините на Молен Руж. Тук можеш да получиш закачлив поглед от чуждо гадже, найлонов плик с вода върху главата, когато си облякъл най-новия си кат, тук може даже да си купиш пликче с невероятно вкусен слънчоглед.

            Той, слънчогледаджията го знаят всички. Бе патил и препатил на студентски номера, затова продаваше само слънчоглед. Слънчоглед, ама слънчоглед, такъв сега и на Капалъ-чарши не можеш си купи. Стоеше винаги в защита под балкона, точно срещу Беевската наблюдателница.

          Него ден от сутринта не спря, ама не дъжд, а като от ведро. Закътал семките между краката си слънчогледаджията не смееше да мръдне, а пък нямаше и продажба ни една. Затуй навярно подскочи кат ужилен при призива на мазен глас:

      - Семкопродавецо-о-о... семкопродавецо-о-о – зовеше го Любо Беевски, открехнал прозореца, помахвайки с банкнота в ръка.

           Слънчогледаджията отначало го остави без внимание, но банкнотата му махаше примамливо, а шумът от дъжда му пречеше да чуе думите на клиента. И как ще ги чуе, като Беевски само мърдаше уста. При следващия призив „семкопродавецо-о-о”, той не издържа, огледа се и като не забеляза никого наоколо, изостави чантата да не се намокри, и покрил главата с якето си, заприпка към прозореца на Беевската обител.

        Последвалият диалог надмина очакванията и на двамата му съквартиранти, които надзъртаха иззад комарника на другото прозоречно крило:

         - Семкопродавецо, имаш ли захаросани бадеми – заби Любо първия зевзешки въпрос.

            - Не – очаквано бе първият отговор на покритата с якето глава.

            - А шам-фъстък – обади се Беевския зевзеклък.

            - Не!

            - И кестени ли нямаш – упорстваше зевзекът.

          - Не бе, нали знаеш, че продавам само слънчоглед – ядоса се човечецът и аха да се обърне да си тръгне, чу:

         - Ама голяма си будала! Не можа ли да ми го кажеш оттам, а се разкарваш в тоя дъжд! 

          Осъзнал, че е обект на Беевския зевзеклък, слънчогледаджията изпсува, врътна се и припкайки назад забеляза липсата на чантата. Спря се на средата на карето и тогава заливащия отвсякъде го смях го накара да забрави за дъжда.

*

*    *

            Ей тъй Беевският зевзеклък, който си получи за награда нашето машала, ни остави без семкаджия и в последствие разбрахме, какъв кисело-солено-горчив вкус на мухлясали семки може да има един зевзеклък.