ЗЕВЗЕКЛЪК
То, зевзеклъкът не е човек. То е вътре в него и в един, най-неочакван момент бута човека да направи някоя такава простотия, че всички да му кажат машала, не на човека, а на онова в него, зевзеклъкът де.
*
Такова нещо ще да се е вселило в Любо Беевски, мой състудент, ама от по-горните курсове. Ако не беше онази му слабост по картите и другата, към марковите питиета, сега да е ех-е-е-е, най-малкото президентски съветник.
Стаята им беше на първия етаж и не гледаше към Дунава, а към карето между студентските общежития, сякаш нарочно избрана като предизвикателство към загнездилия се в Беевски феномен. То, не че другите двама от „кафеза му”, Къната и Тангра си нямаха феномени, но за техните ще разкажем друг път.
Карето между общежитията беше едно много специално място в студентския живот, нещо като Тянанмън, като Пикадили, даже като площад Баба Ганка, да речем. През него, щеш не щеш, трябва да минеш по обяд и надвечер, за да стигнеш до мензата, освен ако не си решил да гладуваш в с ...