ЗИМА

       Пламъците весело пърпорят в старата печка. Мърка котара­кът, свит до нея на кравай. Стенният часовник ритмично трака в тиши­ната. Бай Слави стои облакътен на масата и гледа замислено навън. През листата на мушкатото очите му поглъщат белотата на снега. Обичаше в такова време да засили огъня и да наблюдава от затопле­ната стаичка зимата. Не че имаше кой знае какво да види, гледката му беше позната до болка, но изпитваше задоволството, че вън е студ и мраз, а той стои на топло. Седемдесет години бе гледал това кътче през прозорчето - беше свикнал с него. Над оградата белееха отрупаните със сняг покриви на съседските къщи, зад тях стърчаха , потънали в снежна паяжина, върховете на няколко стари дървета. По малката крива уличка не се виждаха никакви следи, нямаше кой да направи пъртина. Столът лениво изскърца и бай Слави се изправи. Мина край печката, срита мързеливия котарак да се отмести и се на­веде да сложи дърва в огъня. Печката още миришеше на боя, защото тази сутрин я намаза и изтърси саждите от кюнците. Като затваряше вратичката, му се стори, че бялото по нея е изцапано. Взе парцала, намокри го с топла вода от чайника и започна да я трие.

       "Ако беше жива Мара, щеше да ми се скара, че съм занема­рил домакинството. Тя никога не оставяше толкова много да се замърси" - помисли си той.

        Сякаш вижда жена си, седнала с плетка в ръка, да го укорява. Десет години откакто остана сам. Опита се да живее при сина си в града, но не издържа повече от месец. На село се чувстваше по-добре, само дето болестта го мъчеше. Спокоен и свободен се чувстваше в своя дом, излизаше на двора, в градината, а в града най-много можеше да излезе на терасата и да слуша шума на автомобилите по булеварда.

       Старецът завъртя копчето на радиоточката, но тя остана няма. „Пак се е повредила уредбата и няма кой да я поправи. Отиде така цял месец" - промърмори той и се загледа отново навън.

       Снегът продължаваше да се сипе.

„Трябва да разривам, пък не ми се излиза на студеното. Нямам сили, отпаднал се чувствам. Болката от тъмно ме върти и не мирясва."

       Но като погледна празния стол до печката, стори му се, че оттам Мара с укор го гледа в очите. „Как можеш да търпиш!?" - питаше жената.

       Знаеше, че ако тя беше жива, крак нямаше да подвие, докато всичко не отиде на мястото си. Бай Слави все мислеше, че някой ден, рано или късно, ще трябва да дава отчет пред нея за това, как е поддържал къщата, която тя така много обичаше, че ако оставеше нещо да пропадне и се разсипе, то с това ще оскверни паметта ù. Затова, като погледна натрупания сняг, се облече и излезе навън. Докато ринеше, погледът му спря на съседната къща. Нямаше разрината пътека, като че никой не живееше в нея.

       -  Нищо не му се пипва на Сандю. Някой ден дуварът ще се срине и ще го затисне.  И аз съм като него сам, но не се предавам!

       А снегът продължаваше да сипе. Мъртва тишина лежеше над селото. Беше толкова тихо, че като напрегнеше слуха си, чуваше как снежинките падат по раменете му. Болката отново го присви, премаля му, зави му се свят, но той се размърда, започна да рине снега. От долния край на уличката се зададе мъж, целият побелял. Приличаше на сне­жен човек.

              - По-бързо, че ще те затрупа! - проговори снежният човек. - Отдавна не е падал такъв сняг. Хубава зима!

              - Нека вали, сега му е времето. Като има насечени дърва, няма страшно! - отвърна старецът и със задоволство погледна пушека, излизащ от комина на къщата.

        И се наведе да продължи работата. Болката отново го сви. Изведнъж загуби сили, краката му се подкосиха. Къщата, покривът, коминът, портата към двора, кладенецът,  крушовото дърво до него - всичко се завъртя в лудешки танц, после падна гъста бяла мъгла и погълна всичко.

      Печката в стаичката догаряше. Котаракът се примъкна до нея и замърка, часовникът все така ритмично тракаше, а столът до масата стоеше празен. Мъртва тишина цареше.

        След няколко дни, като разнасяше пенсиите, касиерката го намери затрупан под снега. На другия ден го погребаха. Снегът продължаваше да вали, сякаш беше решил да затрупа селото, а тиши­ната тегнеше над цялата земя, необезпокоявана от нищо.