Зима е
Зима е
И тази година зимата побърза да заеме полагащото ù се място. Тежките ù стъпки отекваха по земята и караха хората да изтръпват. Тя изпращаше черни облаци, с които ревниво скриваше слънцето. Земята носеше твърде много грехове и не заслужаваше златистите му лъчи. Те бяха благословия, която хората оценяваха, само когато се оттеглеше от тях.
Иван мразеше зимата. Мразеше да цепи дърва. „Откъде-накъде трябва да върша работата на слънцето? Нали това е негово задължение – да топли?” Tези мисли, които дори нямаше с кого да сподели, го тормозеха, докато замахваше с брадвата и псуваше на воля.
* * *
Преди година той мразеше зимата също толкова силно, но имаше кой да го успокои, докато псуваше и кой да му сготви или сипе вино, след като беше нацепил дървата. Жена му Петрана се грижеше за къщата със старание и любов. Висока, стройна, с дълги руси коси и сини, като незабравки очи, тя беше харесвана от всички. Много мъже въздишаха по нея, но щом срещнеха сърдития поглед на Иван, бързаха да извърнат глава и да си продължат по пътя. Той, обаче, знаеше какво искат и се прибираше сърдит у дома. Съмнения загрозяваха и без това грубото му лице, а зимата брулеше зачервените от виното уши. При едно от тези прибирания, той се развика, преди да е затворил вратата:
- Петрано! Петрано, къде си, ма?
- Добър вечер, Иване. Добре си си дошъл. Ей сега слагам масата – всичко е готово.
Мисълта за храна винаги успокояваше за малко завихрилата се буря от мисли и той се стоварваше върху стола – неговия стол. Никой нямаше право да се доближава до него. Дори веднъж, когато баща му им беше на гости, Иван го изгони, защото беше седнал точно на този стол. Това беше мястото, от което можеше да следи всяко движение на Петрана – дали не гледа през прозореца и да дава знак на някой мъж.
- Заповядай, Иване, да ти е сладко!
- Като идвах насам, срещнах Петър – каза Иван, докато тъпчеше голямо парче месо в устата си.
- А? И какво? Как е той?
- Ти ми кажи как е!
- Че защо аз? Не съм го виждала отдавна...
- Ти кого лъжеш, ма?! Не го ли видях как ми се подиграва с очи? Кога успя да му се дадеш, ма?
Иван скочи, обърна масата и хвана Петрана за косата. Повлачи я по пода, а тя заскимтя като новородено кученце, останало без майка си.
- Не ми повишавай тон, ма! Курва! Мръсница! Цялото село те разнася! – изкрещя той и я ритна с все сила в корема.
- Недей, Иване, бременна съм... – прошепна Петрана, но вече беше късно.
Роклята ù беше напоена с кръв. Подът под нея почервеня. Иван се изплаши и бързо изми жена си, сложи я в леглото и хукна да търси баба Румена – селската акушерка. Когато се върнаха, старата жена го изгони, като каза, че това е женска работа. Той беше прилепил ухо до вратата и се опитваше да чуе нещо, но така и не можа. Когато баба Румена излезе, му каза: „Ще ти живее булчето, ама да поправиш тез’ стълби, че другия път може и дете, и жена да се утепат.” Скоро след това светлините в къщата им загаснаха.
На сутринта Иван не намери Петрана в леглото. Търси я първо в къщата, после из селото, но така и не можа да я намери. Когато след два-три дни съседите започнаха да го питат за нея, той отговаряше: „Има си любовник от града – тясно ù станало селото.”
* * *
Първите снежинки се спуснаха към земята, за да скрият голотата ù. Иван изпсува и се прибра в къщата. Изрита стола и започна да го сече с брадвата. Нацепи го на малки парчета и ги използва за подпалки. Запали огъня в печката, но не можа да се стопли.
09.11.2009 г.
© Весислава Савова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Нещо стана с предния ми коментар... Исках да ти кажа, че нещата, за които пишеш са като бодлички - не можеш да не им обърнеш внимание, колкото и да са дребни...а понякога /като сега/ са направо като трън, забит право в душата.
-
Да, зима е в душата на Иван. Не стига, че Господ му е пратил Ангел да му шета и да му краси къщата, вместо да благодари, той рита. А по-лошото е, че "Когато след два-три дни съседите започнаха да го питат за нея, той отговаряше: „Има си любовник от града – тясно ù станало селото.” Запали огъня в печката, но не можа да се стопли.
Стълбите ли да оправи?! Защо не си разбие главата в стената, вместо да рита?! Лошото е, че такива мъже има, а най-лошото е, че жените от срам ли от страх ли, мълчат и търпят.
Весислава, обичам да те чета!!! Майстор си!!!
-
Благодаря, Странник. Задължаваш ме с тази оценка. Ще се опитам да не те разочаровам. Дани, благодаря за присъствието.
-
Силви, ревността ги е съсипала и двамата, но защо Петрана е мълчала? Любов? Зелофилия (фетиш към ревността)? Липса на избор? (все пак това е селце, а не голям град, където е по-лесно такъв човек да бъде изоставен или осъден)? Умишлено не засегнах този проблем, а само го маркирах.
Странник, към това географско рамкиране ще добавя и общия за тук проблем - недостатъчни закони, които да защитават човешките права, от една страна, и народопсихологията, предавана през поколения: "Ще мълчиш, той ти е мъж." Радвам се, че намираш разказваческите ми умения за добри.
Феичка, думите са трудни, когато човек може да съпреживее една такава съдба.
Венцислав Енчев, благодаря. Радвам се, че си харесал.
Грег, а този Иван не е ли същински змей? Люспите му са изпопадали, но огънят, който гори в сърцето му и излиза през устата му; начинът, по който държи в плен избраната от него жена са даже по-жестоки от тези на странните митични създания.
Веси, Христина, Неделина, за мен е важно да чуя мнението ви.
Марко, по-лошото е, че тези "ябълки" изгниват, без някой да разбере колко сладки са били. Как са ухаели. Как са можели да утоляват и жажда, и глад. Как са били обрулени от дървото...
Благодаря ви! -
Поздравявам те за интересния разказ, Веси! Така е в живота- хубавите ябълки, свините ни ядат?
-
Хубаво !
-
Умела разказвачка си! Тъжен разказ, интересен! Браво!
-
Поредният ти чудесен разказ. Поздравления. И все пак змейовете ми липсват.
-
Нямам думи...
-
Тъжно... Ревността е отрова- разяжда и наранява... Благодаря ти Веси за удоволствието!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Дани, няма нищо. Наистина, фактът, че си с написаното от мен е достатъчен, а това, че те е докоснало ме задължава. Благодаря и на теб!