Днес е края на   ЗИМНАТА ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА. 
     Приятно четене на всички !

=====================================

   ЗИМНА ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА 

             пета, последна част

   - Имало едно време в едно царство велика и могъща владетелка.  – започна Боян без да се съобразява от коментарите на събеседницата си. – Тя умеела с вещина и разбиране да управлява владенията си и затова всичките й поданици били щастливи и живеели доволно. Но самата владетелка не била щастлив човек. В нейното сърце имало огромно празно място и тя се чудела с какво и как да го запълни. Но нищо не помагало. Ето защо решила да се обърне към един прочут магьосник. Той живеел вдън гори Тилилейски, но владетелката нямала вече никаква надежда за себе си и решила, че не може да отлага повече. Затова повикала своя пръв съветник и го накарала да й намери човек, който може да доведе магьосника в двореца й. Имало в царството й един скитник. Той не обичал да работи, не обичал да му нареждат, не харесвал да го ограничават. Обичал да се скитори по земята от царство в царство и така да се учи на мъдрост и да събира опит. Та затова съветникът се спрял на скитника. Повикал го в двореца и го изправил пред великата владетелка. А тя го изгледала от земята до главата и рекла: „Ще те възнаградя богато ако успееш да доведеш при мен великия магьосник Дестиний. „ „А за какво Ви е нужен , Владетелко моя? Какво да му кажа като го намеря?“ „ Ще му кажеш, че имам нужда от помощта му. Тук в сърцето ми има едно огромно празно място, което ме тормози и не ми дава възможност да намеря щастието. Нека той да ми даде лек за това. Аз опитах всичко. Но така и нищо не постигнах.“
     Скитникът изгледал продължително и с огромен интерес своята владетелка. Той не разбрал веднага тя дали не се подиграва с него. Но накрая преценил, че владетелите са си такива. Обикновените  неща не са им ясни. Защото са вдигнали носове към звездите и смятат, че управлявайки света ще могат да управляват и себе си.
   -Владетелко на моя живот, аз ще намеря този магьосник. И Вие със сигурност ще се излекувате от тази страшна болест. Тръгвам на път веднага! – патетично произнесъл словата си той. А владетелката се стреснала:
   - Страшна болест ли каза? Мислиш ли, че е лечима? Аз съм много млада. Не желая да умирам скоро! – тя от ужас бе забравила, че разговаря само с един скитник.
    - Да, Владетелке моя, аз съм обиколил много царства. И тази болест е опасна. Срещал съм я често.  От нея се разболява човек, който не гледа хората в очите. Хорските очи са способни да преливат от човек в човек огнени ветрове и силни , бурни чувства.  Това са едни от основите, които пълнят празното сърце. Но това естествено не е достатъчно. Трябва и друго. Затова веднага тръгвам за далечните селения на Дестиний!
   Владетелката сериозно се изплашила за здравето си. Тя наистина нямала навика да гледа хората в очите. Смятала, че това е под достойнството й на владетел. И че поданиците й не заслужават такава чест. Затова сега със страх вдигнала очи и погледнала скитника с любопитство. Искала веднага да забележи какво ще се случи.  Срещнала красивите сини очи на мъжа срещу нея. Той дръзко устоял на нейния взор, а тя се потопила толкова бързо и на дълбоко в безбрежното синьо на неговия поглед, че това я изумило. Била дори убедена, че вижда и буйните огньове на ветровете, които бушуват зад погледа. Не издържала и свела поглед. После скитникът напуснал двореца и се прибрал в къщи. Той нямал никакво намерение да ходи да търси който и да било. Още по-малко някакъв си магьосник, който със сигурност живее само в човешкото въображение. Сигурен бил в това той. Толкова владетелства бил обиколил, толкова свят бил видял, от вълшебници и магьосници дори следа не намерил. Но се затворил в дома си и не излязъл цели 40 дни. Правел план как да запълни владетелското сърце с радост и любов разбира се.
     А през това време самата владетелка научила сам сама още един житейски урок. Тя започнала да се заглежда в очите на хората си. И разбрала, че не всички горят с огньове и бурни ветрове. Но другото полезно нещо за нея било, че по погледа бързо хващала лъжата и коварството.  Другото било само лицеприятност и свенливо подчинение. Никъде на друго място не срещнала лазурния поглед на скитника. И една сутрин се събудила и разбрала, че иска отново да го срещне. Но трябвало да чака да доведе магьосника.
     На четиридесетия ден скитникът излязъл от дома си и се запътил към двореца на владетелката. Той бил готов да излекува празното й сърце. Но дали тя щяла да усети лечението?.... Въвели го при нея, а тя го чакала с надежда и нетърпение. 
   -Защо си сам скитнико? Къде е великия магьосник ? – посрещнала го тя с нетърпелив въпрос и се загледала в очите му. А там отново видяла лазурните им искри и почувствала, че краката и ръцете й треперят.
   - Владетелке на моя скромен живот, нося Ви неговия недвусмислен отговор. 
   - Да чуем тогава как да се излекувам.
    - Трябва само да намерите човек, чиито поглед да Ви каже нещо, което никога до сега не сте била чувала.  Това нещо няма думи. То е силно като бурята, нежно като ласката, мощно като огъня. Когато го усетите трябва да минете към второто действие. Трябва да накарате този човек да ви целуне. Ако целувката му събуди във Вас огъня на желанието и страстта то значи, че това е вашият лечител. Само за миг той ще е способен да запълни празнотата Ви и Вие вече никога няма да сте тъжна. 
Замислила се владетелката от къде ще намери такъв човек. Нищо не измислила. Но се сетила, че наближава Коледа, а по Коледа стават чудеса. Затова тя изпратила скитника да си върви и наредила на приближените си да организират голямо празненство за празника. Празненство с бал и много танци. Наредила да поканят млади и знатни момци от цялото кралство. Та чак и от съседните кралства. Имала намерение да танцува с всеки един от тях  и да  търси в погледите им онзи пламък, за който магьосника говорел. Тя била смътно убедена, че знае какво точно да търси. Нещо подобно, което видяла била в очите на самия скитник. 
    Дошъл великия ден. От близо и далеч пристигали каляски и колесници с напети и силни мъже. Всеки бил убеден, че може да се справи блестящо със задачата да излекува болната владетелка. Дворецът бил осветен до последната кула прорязваща празничната тъмна нощ. Свирачи и артисти се готвели да създадат атмосферата на това бляскаво тържество. А самата владетелка се накиприла и нагласила така, че сърцето и на най-коравия ерген се стопявало от желание по нея. Била неотразимо красива. Засенчвала всичките придворни дами и жени в кралството. Но очите й били пусти.  Тя влязла в балната зала и започнала да се опитва да се излекува. Гледала своите партньори в очите и търсела в тях да усети, онова, което никога до сега не е усещала. Но уви! Напразно! Никой не могъл да й даде дори частица от огъня на скитническите очи. Това положение много я разтревожило. Нима щяла да умре от неизлечима болест? Накрая тя закрила бала преднамерено и рано и се оттеглила нещастна в покоите си. Тогава при нея влязъл първият й съветник и казал: „ Може би все още има някаква надежда ваше Величество!“ „ Къде я виждаш тази надежда?“  попитала посърналата владетелка.  „Ами в очите на скитника Вие видяхте нещо. Може то да е достатъчни за да минете и втория етап. Все пак един опит няма да Ви навреди.“ Владетелката се надигнала от постелята си и наредила да повикат скитника. А той неутешимо страдал в собствения си дом от попарата която сам си надробил. Когато на вратата му се почукало той с изненада видял дворцов служител. Сърцето му се обърнало и направило три салта напред и две назад. 
     Когато го вкарали в празната бална зала красивата владетелка вече го чакала. Тя го посрещнала с думите:  „Не видях, нито чух нищо ново в нито едни очи , скитнико! Само ти успя да ме накараш да се замисля, че твоя поглед ми влияе по някакъв начин. Може ли да те погледна пак?“ Скитникът разбрал, че владетелката е отворена към него. Това бил неговият звезден миг. Той вдигнал очи и я погледнал. Тя вдигнала очи и го погледнала. И света около тях изчезнал. Хиляди камбанки зазвънтели в ушите и на двамата. Самите те се превърнали в фойерверки от светлина и ангелска музика.  Феерични енергийни езици ги обвили и приближили един до друг. Той се навел и целунал нежно пухкавите устни на своята повелителка, а тя изведнъж забравила, че е владетелка и се превърнала в мила и любяща жена. Изживяването било толкова разтърсващо и обединяващо в същото време, че и двамата останали така дълго време. Часовника отброил дванадесет удара! В кралството дошла Коледа! Засвирили кралските рогове и известили раждането на Христос. Владетелката и скитникът  продължавали да се целуват. Когато тя най-сетне се отделила от него усетила, че сърцето й е препълнено с ЛЮБОВ! 
     Боян спря да говори. Той през цялото време наблюдаваше Нора и следеше всеки нейн тик  или жест, всяко мръдване, всяко изражение.  Когато той спря тя гледаше с празен поглед е чашата си и мълчеше. Той почака известно време и стана. Отиде до компютъра, който си беше купил  на последното ходене до града и пусна музика. Избра „Карузо" на Лучо Дала.  Отиде до нея и я покани с жест на танц. Тя се изправи сковано и го прегърна през врата. Танцуваха мълчаливо , а той скъсяваше с всяка своя стъпка разстоянието между телата им.  Боно се въртеше в краката им. 
   -Със сигурност можеш да спечелиш рекордите на  Гинес за най-дълго любовно обяснение – едва продума по едно време Нора докато още танцуваха. Той я стисна по-силно до гърдите си и завря устните си в ухото й.
   - Това ли разбра от приказката? – попита я той шепнешком.
   - Това.
   - А съгласна ли си с нея?
   - Май си ме оценил по-добре отколкото аз самата мога да го направя.
   - Тогава е време за танци и фойерверки! – засмя се силно той и я стисна още по-силно.
   - Ох! Ще ме задушиш. Ще ме претрошиш!
   - Защото съм щастлив. Но нещо все пак ни липсва. Целувката!
   - Моля те почакай! Трябва да поговорим. 
    - Да не си ми спретнала и ти някоя коледна приказка?
    - Не. Не съм. – изгледа го Нора отстранявайки го от себе си. – Аз също съм мечтателна натура, но и здраво стъпила на земята – и се отправи към стола си. Седнаха. Той я загледа и зачака думите й.
   - Аз няма да крия, че изпитвам нещо към теб. Няма вече да го крия – поправи се тя . – Но не мога да подмина най-фрапиращия факт, че съм с 15 години по-възрастна от теб. И не желая да съсипвам живота ти...
     - Това ли е? Свърши ли?- прекъсна я той.
    - Това е най-важното! Трябва да седнем и да обмислим трезво нещата...
   - Живота ме е научил, че ако преди на поемеш даден път се подложиш на мисли, анализи и пресмятане, то може би никога няма даже и да тръгнеш.
    - А какво? Хвърляш се надолу с главата и каквото излезе! Така ли?
    - Да. Много по-добре би било. Така няма да пропуснеш нито един шанс. Нито един урок.
Нора се почуди какво да каже. Боно я близна по ръката. Тя цялата вечер докато слушаше приказката на Боян си мислеше колко добре я е разбрал той. Тя беше един безчувствен робот с празно сърце. До кога да чака още? И какво да чака? Тя всъщност никога до сега не се беше замисляла, че живее един пуст и празен живот. И да! В този миг реши, че ще свали всички прегради и стени и ще се отдаде на вътрешните си импулси. Погледна часовника. До полунощ липсваха няколко минути.
    - Нека разгледаме подаръците! – скочи с ентусиазъм. Боян я последва. 
    След няколко минутки стенния часовник отброи дванадесет удара. Коледа! Исус се беше родил. Те вдигнаха тост и Боян се приближи до нея. 
    - Наздраве за нас любов моя!- вдигна той чаша.
Тя го погледна в очите и рече:
    - Наздраве скъпи! Дано никога не съжаляваме за това си решение!
       - Аз все още се надявам, че тази нощ ще се целунем! 
Нора се усмихна и го прегърна през врата. Целувката продължи толкова до безкрайност, толкова до безпаметност и толкова зашеметяващо, че когато дойдоха на себе си се намериха в леглото на Боян.
    Нека живеем за мига! Защото не съществува нищо друго и без това!