Случилото се през онази сурова зимна нощ съвсем не бе в противоречие с природата. По-късно забравено, се появяваше от време на време в главата на малцината, свързващи го със дни на необичайни ниски  температури. И не случайно. Тогава от седмица студът се бе съюзили с мъглата и не позволяваше на бледите слънчеви лъчи да погалят снежената покривка. Последвалите дълги нощи довършиха пъкленото им дело. Температурата падна до минус двадесет и два по Целзий и в района заговориха като за бедствие. Единствено мелодията на скърцащия под обувките сняг обладаваше с романтика душата  на онзи, сетил се за магията на  приказка от света на "Зимното царство".
         Бравата упорито се съпротивляваше срещу опитите за нейното отключване. Трябваше да я смажа, помисли си Славчо, слабичък и среден на ръст, осемнадесет годишен младеж, и наду бузи. Събраният от дробовете  топъл въздух за секунди отпусна скованото парче желязо. Едно кръгло петно кондензирала повърхност побеля и ключът накрая угоднически изщрака. Вратата се отвори и той пъргаво нахълта в кабината. Огледа таблото, постоя неподвижен няколко секунди и  страхливо натисна стартера.
           Грохот  разтърси утринната тишина.  Уплашени, двойката  врани, накацали самоцелно по заледените клони на близкото дърво, излетяха в неизвестна посока.  Голямата машина  заскърца, затресе и накрая тромаво  се раздвижи.
       — Давай! Пълни!
       Владо Владов, шофьор на възраст с голям изхвръкнал корем и сърдит поглед, се провикна, излизайки от бялата сграда и заситни  към паркирания наблизо камион. Пoсле изведнъж се сети за нещо, обърна се и  като внимаваше  да не се подхлъзне, бързо се отдалечи. Нямаше  доверие на тази хлапетия. Ще вземе да го буторяса с тежката кофа.
            "Фадромата" едва мърдаше. Хайде, бе момче, помисли си той, колко време ти трябва да сипеш тия две кофи в камиона ми. Студът беше започнал да го пощипва. Владо се изплю и проследи с поглед какво ще падне на земята. Беше чувал, че на местата с много ниски температури урината моментално ставала на лед. Опита  да си го представи, но след като не можа, се замисли за жена си вкъщи.   
         Славчо заигра лостовете срещу себе си и неуверено  загреба ситния материал.  Желязната кофа се вдигна заплашително.
         — Хайде сега, внимавай! Давай, цели средата... По-полека! Да не ми ми смажеш камиона! А така... Изсипвай! — дебелият мъж зиморничаво разтърка рамене.  От устата му излизаше пара и той пак, само че този път по-тихо, повече на себе си, добави — Изсипи още една и си готов. Окъснях ма-а-му стара. Тая мойта, дали вече е опържила мекичките.   
        Видимо доволен от успешната маневра, младежът победоносно изгледа треперещия мъж и се върна отново до пясъка. Славата му на новобранец  го подтискаше. И с право. Измина близо седмица, откакто го бяха назначили като машинист, а голямата "Фадрома", подобно на Анито, комшийката от горния апартамент, все още не му бе позволила да я овладее. Тук поне имаше оправдание. Първо назначение. Първа работа. Направо от професионалното училище и наравно с бачкаторите. Иначе колегите му бяха свестни. Отнасяха се с разбиране. Утешаваха го за неловкото и сковано товарене, но зад гърба му клатеха недоволно с глава.
        Единствено от Анито не получаваше сигнали за утеха. За сърцето ù сега той би направил всичко. Само където вътрешно чувстваше, че бе закъснял. Един дългуч вече месец се въртеше около блока. Въздъхна. Не ги разбираше още тези работи . Уж бяха отраснали заедно. До вчера като деца играеха на площадката. Неразделни. А сега, че се облича, че се конти. Къси поли слага, стройните си крака показва. И червило, и нокти лакира. Къде ù беше лакът досега?! Ама и той: защо, къде! Къде бе неговият акъл?! При ония, неговите апапи. Бира да пият и цигари да пуфкат, карти да играят. Нà ти сега карти. Че тя  него ли ще чака, я. И откога така ù наедряха гърдите. Тая нейната блузка ще се пръсне от издуване, едва ги усмиряваше. От форми на евтини портокали, първо качество пъпешчета  станали.  Ами погледът. Очите ù блестят ли, блестят. Ама не за него, ами за оная върлина...
        Не че не му говореше. Напротив. И за ръцете го хващаше, когато бяха насаме, и нежна бузка му подаваше. Приятелска целувчица да получи. Но... само толкоз. Започнеше ли да търси очите ù, тя все  на смях го избиваше и хукваше бързо за някъде. 

           Кантон "Чист и безопасен път ", една по-занемарена, но достатъчно солидна с дебели тухлени стени, сграда и стопански двор се виждаха отдалеко по преминаващото на метри от телената ограда, шосе.  През лятото двете големи купчини пясък с примесена сол в тях стояха по средата на двора, някак неестествено, подобно на умалени копия египетски пирамиди. Събуждаха любопитни погледи на пътуващите. Но сега, при зимни условия, те бяха най-нормалното нещо, наред с обикалящата ги товареща машина, тип  "Фадрома" и постоянно движещите се напред-назад камиони - пясъчарки.  
      — Върви да почиваш! – началникът на кантона Събев,  изпълняващ и втора  длъжност снабдител, бащински изгледа зачервеното лице на Славчо.— За днес стига! Ако не завали, ще изчакаме рано сутринта. А-a! Не забравяй да хвърлиш няколко цепеници в кюмбето.
          В голямата стая за почивка миришеше на спарено. Няколкото легла бяха разхвърляни. Ботуши се търкаляха навсякъде, включително и под дървената маса. Славчо не обърна внимание на интериора. Спеше му се! Затова бързо съживи позагасналата печка и се просна както си беше с дрехите на едно от леглата. Премлясна два пъти с уста и преди да се унесе, се усмихна доволно на появилата му се отнякъде Ани.

        Събудиха го гласове. Някой разказваше. От време на време и други се обаждаха, разтегливо и завалящо.  Славчо се сети за  дамаджанката, скрита измежду купчината стари дрехи, струпани зад вратата. Като помисли още малко, свърза с нея и неидентифицираната  пластмасова чантичка в хладилника. Старите му колеги обичаха да се черпят, навик, от който той пазеше дистанция и отбягваше по ред причини. Но сега... Взе да му става интересно. Все още  със затворени очи се заслуша.
         — Лежа си аз, заспивам и... някой чука по вратата. Да бе, думка, та се тресе! Скачам и отварям.  А те, братко... две. Младички едни такива...  хубавички. Добре де, пийнали малко момичетата. Едната, тази блондинката, пò се държеше. Другата, ако я видиш, не можеш  и даде  повече от осемнадесет, все гледаше да се хване някъде.  А капка, ти казвам, рядкост. Няма по тази ширина такваз. Лицето ù  от корица на модно списание взето. Черни къдрави коси галят стройното тяло, а очите ù като сапфирчета мигат в синьо. Абе,  бонбончета!  Ами сега. Те напират да влязат, а аз стоя и решение не мога да взема. Ако ги пусна... кофти! От няколко дена  гостенка имах. Е, тя кога дойде, не беше съвсем непозната. Той, комшията, ме помоли. Временно при мен да я взема, че жена му  куфари за насам стягала. И да я коландриш, ми вика, че другите все след нея гледат. След третата чашка ми сподели, че преди била при негов братовчед.  Ама той бил стиснат. Скръндза, ти казвам. Свидела му храната, дето по нея давал.  Затова, кога на работа тръгвал, по една консерва ù оставял. Хубаво де, ама ни отварачка, ни нож. Всичко криел. Че и вратата заключвал. Е, те това мъж ли е?...  Все едно, но тогава едно легло имах. Ако ги бях пуснал, с три какво щях да  правя.
          Славчо се размърда. Трудно му беше да се преструва на заспал. А и този новият глас как интересно ги редеше. Надигна се и сънливо поогледа другите. С изключение на разказвача, останалите се пръкнаха с познатите си лица. Владо режеше сланина  и с ножа подхвърляше по някое друго парче в устата си. Събев авторитетно се усмихваше, но държеше под око нарязаното и  внимаваше чашите с червеното искрящо вино да не останат празни.  Лицата на онези двамата, дето разхвърляха с лопатите пясък по пътя, вече бяха придобили цвета на виното. Владо нямаше чаша и това го правеше нервен. Само режеше ли, режеше.
         — Ей, я, бе! Младежта се събуди! – Началникът направи гримаса. Сланинката не бе много, а сега още едно гърло. – Ей този мъж тука – Славчо улови погледа към непознатия, – е един бивш колега. Петко... и бай Пеца да му кажеш, не можеш го разсърди. Наш човек... убав! Дошъл е да ни види. Да почерпи. Нов кола, "ЗАЗ",  си е купил. Ей го, на! Старите си колеги не е забравил. – И  изведнъж  се разтревожи.
           — Абе,  Пеца, ти колата да не си я оставил на пътя. То сняг, ама и ние на другите чистим, за нас все време не оставя.  Дано по-навътре си я дал. — И след като  помисли, добави – Абе я,  като си я почнал, давай нататък. Славчо, ти какво ще правиш. Лежи си, ако искаш. Па ако ти се става, ела вземи едно мезе. То малко де, ама такова, сърце да е голямо.
          Славчо само махна с ръка, повдигна възглавницата зад гърба си и се вторачи в разказвача.
          А той, едър, но със стегнат корем мъжага, с жълта в краищата,  побеляла коса и превземащи пъстри очи, се изкашля.
          — Аз само на момчето да обясня, че беше заспало. Бях, синко, преди години на гурбет. В един див и студен край. Още с пристигането се хванах за главата. Студ и сняг. И само бездомни кучета обикаляха по улиците. Олеле, майчице, къде се натресох в този пущинак. А бях чувал туй-онуй. А таман се бях развел и другите ме наговориха. Върви, хем ще изкараш някой лев, хем може и жена да доведеш. Няма да си първият, я!       
          — Там, братко, жените  много, а мъже... не достигат. Затова и при нас в градчето на бекярите, тъй де, на гурбетчиите, дето сме без жени, дамите сами идваха. Със и без покана. Имаше една гара. Влак там веднъж спираше. Нощем за по няколко часа. Със съквартиранта все там ходихме. То той ме светна. Отивам до перона, а някоя самотна госпожица щъка нагоре-надолу. Ей така, безцелно. По-отраканите даже те спират, заговарят. А то каква била работата. Поканил я преди време някой от нашите и тя без да му мисли, се врича. Тръгва, вече пристига. Разбира се, с няколко дена закъснение. Все пак отдалече е момичето. То там разстояния да видиш. От град  до град с дни се пътува. И така, спира си влакът, слиза си тя най-тържествено, но... него го няма-а-а!  Намерил си друга човекът. И така, появявам се аз и тя какво да прави жената, да се връща обратно ли? Не-е!  Харесаме се и хайде у дома. Така де, за малко. Те и без това после все при други бягаха.
          Заслуша се  Славчо,  потопи се в  разказваното. Ех-х! Една въздишка сама се откъсна от устата му и той с премрежени очи продължи да си мисли. "Къде ли е това място? Как да го попитам?  Ама аз дали ще мога да отида?"
          — Аз и една друга ще разкажа. — Петко загадъчно се усмихна. Всички мълчаха, забили самодоволно поглед нанякъде и слушаха. Даже Владо бе спрял да дъвче.
          — Рожден  ден имах. Гостната беше пълна. Приятели колко щеш. Хапвахме, пийвахме и по едно време съквартиранттъ ми шепне нещо в ухото. Да отидеш до спалнята, казва, че те викат! Поначумерих се. От маса ме вдигат, ама станах. Отидох и какво да видя! Русичка, една такава, бяла... като мляко. Излегнала се на леглото...  гола. Само по прашки и една бяла лента през рамо преметнала. На нея честит рожден ден написала.
          Тук Славчо не издържа и скочи от леглото. — Бат Петко, моля ти се, къде е? Кажи, бе човек, искам и аз там да отида.
        Още смехът на дружната компания не бе преминал и Петко си погледна часовника. Я, че то четири наближава. Ще взема да си ходя вече.
        Тръгна си. Славчо искаше още да слуша. Но той си взе довиждане. Прегърна  старите си колеги и изчезна в мрака. След него си заминаха и смехът, и настроението. Близо минута всички мълчаха.   
           — Ей, приказлив...  убав човек! – Събев първи наруши тишината. И тъкмо да продължи, вратата рязко се отвори и с нахлулата смесица от леден въздух, пара и побъркани снежинки, се показаха две зачервени пъстри очи и побеляла с жълто в краищата глава. Петко се подпря с една ръка на вратата, разтревожен се почеса под калпака и с треперещ глас  проплака:
        — Колата! "ЗАЗ"-ката! Няма ги... Гумите...  Откраднали са ги! И четирите! Сега на трупчета е легнала! О-о-о-х, мамка му и живот!  Какви хора, а... какви хора!