Мери Хариет пиеше сутрешното си кафе. Почувства се подтисната от ужасяващите репортажи. Превключи на друг канал, където фанатизиран свещник подробно обясняваше вредата от изправителните терапии на правителството, прилагани на престъпно проявили се личности, определени като обществено опасни. Той твърдеше, че хипнотичните промени на самоличността и изтриването на спомени създавали зомбирани чудовища, а не добросъвестни хуманоиди: "Това трябва да спре! То ще доведе до нашето пълно унищожение и след 5 или 10 години подреденият Ви мегаполис ще бъде празна черупка на изродена и бездушна раса, която няма да има спомен за човешкия си произход!" - крещеше, сякаш обезумелият свещеник.
"Пак пропаганда!" - отегчено си помисли Мери и отново смени канала. Обществената Национална Телевизия. Обявиха ден за траур, поради трагичните събития от изминалата нощ. След това пуснаха реклама на новооткрит социален цнетър с детска седмична градина и супер модерен дом за стари хора със специализирана медицинска грижа и ниски месечни такси. Мери реши, че така обичаната телевизия е изпълнена с прекалено много фалш и тъга. Гледаше стерилните старчески лица от рекламата, сковани в гримаса като за последна снимка в семейния албум и си мислеше колко нелепо се мъчат да имитират радостта, която отдавна отсъства от живота им.
Телефонът звънна и тя подскочи.
- Ало!
- Здрасти, Мер. Мейла е.
- Ох, изкара ми ангелите! Пак бях изпаднала в дълбок размисъл.
- О - о, моля ти се! Ела до нас.
- Защо?
Мейла живееше два етажа по-надолу. Мери изхвръкна през вратата, без да заключи и се спусна по стълбите.
- Влизай, Мер! - усмихнато я покани Мейла.
- Какво е станало?
- Тези господа са от полицията и май са открили нещо за Артемир.
Едва сега видя безизразните, внушителни фигури на двамата полицаи.
- Г-це Хариет, серж. Фокс, а това е серж. Майлс. Бихме искали да дойдете с нас в моргата за разпознаване на един човек, когото смятаме за изчезналия Артемир Сиен.
Новината - ужасно шокираща. Щеше да се досети, ако бе забелязала неестествената веселост на Мейла.
- Да вървим! - отсече Мери и излезе.
Пътят до моргата премина в безвремие. Не усети кога са стигнали. Смътно си спомняше, че само кима с глава в отговор на въпросите, които ù задаваха полицаите. Сега гледаше мъртвото тяло и не знаеше дали да се разплаче или да се изсмее.
- Това е Артемир Сиен, със сигурност. Как е умрял?
Важно бе да запази хладнокръвие и за миг не издаде мъката си.
- Това, което знаем г-це Хариет е, че се е удавил в таксито, с което е пътувал снощи по срутилия се мост. - каза серж. Фокс
- Трудно открихме кой е, защото е с променена самоличност. Обявен за безследно изчезнал преди 2 години, сега той се казва Роланд Риан. Женен, има син на 8 месеца. Семейството му го разпозна, но при отваряне на завещанието му открихме смущаваши факти от миналото на този човек. Така намерихме Вас, но ни бе необходимо потвърждението Ви. Сега сме сигурни, че най-накрая и последният престолонаследник от тризнаците на сваления крал Зион е мъртъв. Свободна сте! - самодоволно завърши тирадата си серж. Майлс.
Мери мълчаливо се обърна. Другият полицай ù отвори вратата.
- Момент, моля! - тя изтръпна. - Има оставено писмо за Вас от Артемир Сиен, нищо особено! - подаде ù бял, смачкан плик.
Мери напусна стаята със спокйна походка, но когато се скри от погледите им се затича бясно. Лицето ù се обля в сълзи, безмълвни. Отвори писмото тичешком и установи, че на сгънатия бял лист има само един нарисуван дракон. Спря изпаднала в недоумение: "Това подигравка ли е, какво...." Беше застанала точно до главния вход. Едното крило на вратата бавно се отвори и Мери присви очи от нахлулата светлина.
- Здравей, слънце, любов моя! Да не си помисли че съм те забравил? - Артемир стоеше пред нея,протегнал очакващо ръце.
- О, Арти! О, Арти! Какво щастие! - Мери нямаше думи. Тя се хвърли в прегръдките му и не искаше да знае нищо повече. Той бе всичко, което някога бе искала.
Двамата сержанти пушеха мълчаливо на паркинга пред моргата. Чуваха се сирените на приближаващите полицейски коли.
- Защо я застреля, Фокс? Тя беше безобидна.
- Ами, щом има нещо общо със Зион, не и' е чиста работата.
- В същност Анжела Риан понастоящем е г-жа Шнауцер от 1 година и детето ù е от сегашния ù съпруг. Странно, че тя не си спомня да е била омъжена преди това, още по-малко за някой си Роланд или Артемир. Излъгах, за да разбера какво знае Мери Хариет, която сега е мъртва.
- Колегите вече са тук. Да сверим версиите си, Майлс!
- Добро утро, пазители на мегаполиса! Вашият капитан Ви поздравява с успешно приключилата акция.
- Капитане, Майлс има сведения, че утре вечер ще има четири полета, с които ще пътуват цели групи с дефектни хора.
- Фокс, коригирай си речника, моля те! Колко ще трябва да "пренасочим"?
- Около 1300 души, 700 от които са от качествените, капитане.
- Е, какво да се прави? В името на демократичния ред ще има неравностойни компромиси. Какво ще бъде този път?
- Решихме да не разбунваме духовете с бедствия и атентати. Намерихме перфектното средство. Безцветен, токсичен химикал под формата на
"лечебно" вдишан газ по време на полета. Смърт - 3 секунди след вдишването. Разяжда вътрешните органи без следи, външни. Ами, стратосферата е нестабилна, хе-хе!
-Джонатан Фокс, понякога ме изумяваш с глупостта си. Нито дума повече! Това е заповед.
- Слушам, капитане!
- Свободни сте! Да вървим, хайде!
Наблизо спря такси. Радиото бе усилено докрая и една приятна рок-балада се разля в тишината като призрачен шепот: "... не те помня, но те познавам, душата ми копнее за теб, защото ти си част от нея, не само спомен. Не те за губих, само забравих лицето ти и сега те срещам отново, а ти бягаш от мен..."
© Мария Георгиева Всички права запазени