“Гробището за спомени” бе еманацията на правосъдната система в мегаполиса.Само по себе си това представляваше средство за екзекуция на осъдените, само че имаше не физически, а психологичен ефект. Машина, създадена чудовищно съвършена, която променя спомените и самоличността. Човек преминал през нея се превръщаше в бяло платно, върху което “художникът” може да нарисува всичко, според настроението си. Така наказваха осъдените. В мегаполисите нямаше престъпност. Най – голямото провинение се свеждаше до цинична обида или сбиване. За особено опасни престъпници се приемаха онези, които са нарушили обществената рамка и правила за поведение по неприемлив за системата начин. За тях наказанието се свеждаше до ежемесечни процедури в машината за спомени. Ако не дадеше резултат, процедурите ставаха ежеседмични, а понякога и всекидневни, докато осъденият не се зомбира напълно или се самоубие.
Иронично превъплъщение на инкубатор, който промиваше мозъци и бълваше празни черупки от човешка плът, лишена от мисъл, но напълно работоспособна и податлива на влияние.
- Вие кой сте?
Артемир се стресна в неспокойната си дрямка. Видя вперени в него огромни тъмни очи.
- Артемир Сиен, приятно ми е! Извинете, сигурно съм заспал!
- Мери Хариет! Няма нищо, почувствах нещо топло на гърба си, когато се свестих и видях, че си заспал върху мен.
- Ами бях любопитен да разбера кой е съкилийникът ми, но ми призля.
- От къде знаеш, че си в затвор?
- Познато ми е. Бил съм тук и преди.
- Нима! Аз съм едва за втори път, но бих искала да ми е за последен.
- Какво си направила?
- Според досието ми и препоръчителното одобрение на родителите ми съм подложена на поправителна терапия за коригиране на твърде емоционалната ми и нестабилна личност. Как ти звучи?
- Аз идвам тук от токова време, че вече не си правя труда да си спомня за какво, не съм сигурен, че имам родители, но умишлено пропуснах последните няколко процедури.
- А-у, нали знаеш, че сега ще стоиш поне едно седмица тук!
- Ъ-хм! Аз това исках, ако може да не изляза повече ще е най-добре.
- Говориш странно за човек, който трябва да е свикнал вече.
Жълтите светлини премигаха и високоговорителят се включи: “Мери Хариет, подгответе се за излизане на изправителна процедура. Разполагате с 2 минути!“ Настъпи тишина.
- Мери, ще те помоля нещо преди да се разделим!
- Да, Артемир.
- Може ли да те целуна?
Тя се засмя лъчезарно.
- Може, щом искаш.
Последният му спомен за нея бе как безшумно излиза и потъва в мрака сякаш никога не е съществувала.
Роланд отчаяно се опитваше да върже вратовръзката си. Тази вечер бе поканен на важен прием във връзка с разширяване на компанията, в която работеше.
- Дай на мен.
- Анжела, какво бих правил без теб?
- Х-м, моят отличник, гледай да се представиш добре!
- Честно казано щях да съм по-уверен, ако прическата ми изглежда по-прилично. Погледни ме, приличам на неорок-почитател, който току що се е разделил с дългата си коса.
(следва продължение)
© Мария Георгиева Всички права запазени