Златната кокошка - част 7
Произведение от няколко части « към първа част
Иван стана и изчезна зад третата врата, която се виждаше от масата. След две минути го чух да вика името на Альона. Дребничата брюнетка изскочи от стаята на хазяите и влезе в другата стая, където чувах шуртене на вода. Станах и се приближих. Какво ли ставаше. Альона излезе от банята, както се оказа, и едва не се сблъска с мен на вратата. Вътре Иван се беше съблякъл гол до кръста и от лявата му страна, под ребрата, имаше огромна превръзка, напоена с кръв.
Побързах да извърна поглед – вероятно на него нямаше да му е особено приятно някой да го вижда в тоя вид. Альона обаче се изпречи на пътя ми. В ръце беше понесла спирт, марли и някаква голяма прозрачна бутилка с нещо. Без много въпроси, тя навря нещата в ръцете ми и ме изблъска в банята, като побърза да затвори вратата под носа ми.
- Мисля, че току-що Альона те повиши в чин „медсестра“ – обади се Иван зад гърба ми и подскочих.
За малко да изпусна нещата, така че побързах да ги оставя на полицата под огледалото.
- Какво трябва да направя? – попитах, като се страех да не го зяпам. Това се оказа малко по-трудно, отколкото си мислех.
- Сам мога да сваля превръзката, но не мога сам да се превържа – отговори ми той малко сконфузено.
Гласът му се беше променил, едва ли му беше особено приятно да го виждам така. На мен със сигурност ми беше неудобно от цялата ситуация. Наложих си да се приближа и да направя, каквото ми се казва. Все пак, той се опитваше да помогне на мен, заслужаваше поне това.
- Сега какво? – попитах и се насилих да го погледна в очите, без да забелязвам останалото.
Оказа се трудно, а той май се забавляваше със ситуацията.
- Сега дърпаш края на превръзката и я сваляш.
Огледах въпросната превръзка. Беше правоъгълно парче, вероятно с найлон от едната страна, защото иначе е щяло да изцапа всичко. Изглеждаше подгизнала от кръв. Хванах едното крайче предпазливо и дръпнах, както бих дръпнала от онези ленти за депилация. Иван изпусна през зъби някакъв странен звук и се присви.
- Извинявай! – казах и отстъпих крачка назад.
Той беше затворил очи и в следващите няколко минути просто дишаше на пресекулки и издаваше нещо средно между стенене и ръмжене. Когато отново ме погледна, видях сълзи в ъглите на очите му.
- Аз че ти казах да дръпнеш, казах ти, ама откъде да знам, че така?
- Аз, съжалявам, не исках!
Отстъпих още няколко крачки назад и се постарах да изглеждам възможно най-гузно. Това вече не беше трудно. Обаче никога не ми се беше налагало да свалям превръзки. Не такива. Мама ме беше научила горе-долу как се прави превръзка с бинт и марля, обаче това беше съвсем друго нещо.
- Знам, че не си искала! – каза Иван кисело. - Просто сваляй по-полекичка! Закача шевовете и... сама видя какво става.
Тъкмо се приближих и вратата зад гърба ми се отвори с трясък. Альона изстреля нещо си на руски, на което Иван отговори с три изречения. Тя му се сопна с нещо и застана на вратата, демонстративно скръстила ръце на гърдите си.
- Какво става? – попитах, все още по средата на стаята, без да знам дали ще е умно да продължа да му помагам, или да оставя Альона да си свърши работата.
- Ами, нашата домакиня те смята за некадърна и е твърдо решена да контролира процеса – отговори ми Иван и ми махна с ръка да се приближа.
Отново застанах до него и колебливо хванах края на марлята. Оказа се, че превръзката е голяма марля с лепенки по краищата. Всъщност, исках всичко друго, но не и да опитвам отново.
- Ако смята, че няма да се справя, по-добре да го направи тя – казах и я погледнах умолително, с надеждата, че сама ще разбере и ще дойде.
- Едва ли – засмя се Иван, - това е моето наказание, не твоето.
- Как така?
- Ами така. Тя каза, че заради теб съм се докарал дотук и сега ти трябва да ми помогнеш.
- Така ли каза? – попитах и погледнах към намръщената брюнетка.
- Не искаш да знаеш какъв е точният превод на думите й, вярвай ми! Хайде, давай, само по-полека този път!
Сложих ръка на кръста му малко над превръзката, хванах края на марлята и този път започнах да дърпам бавно. Под парчето подгизнала превръзка лъсна белег дълъг колкото дланта ми. Цялото място беше червеникаво-кафяво и виждах части от шевовете. Започна да ми се повдига, така че преглътнах трудно.
- Лошо ли ти е? – Иван ме погледна загрижено.
- Не, не, аз...
- Ако ти е лошо, остави, ще се оправя!
- Аз съм виновна, аз ще ти помогна! – отсякох аз и оставих подгизналата превръзка в мивката.
Взех памук и се зачудих коя от двете бутилки да използвам. Малката, която беше пълна със спирт, или по-голямата, в която нямах никаква представа какво има.
- Голямата – подсказа ми Иван и чух как Альона мърмори нещо под нос.
Намокрих памука и започнах да чистя кожата около раната, като внимавах да не натискам. След като бях свалила превръзката, се беше оказало не толкова кърваво.
- Откъде е дошла тази кръв? Не трябва ли да те види лекар? – попитах, когато най-накрая бях почистила целия участък.
- Нее, наред съм. Предупредиха ме, че ако се напрягам, може да стане така – сигурно някой шев е изпуснал. Освен това, кръвта тук е по-малко отколкото ти се вижда. Кафявото е от един препарат, тубичката там – той посочи към мивката.
- Добре де, ама не е ли по-добре да отидеш на лекар? Кръв е това!
Спрях и се опитах да го огледам. Майка ми винаги казваше, че тези, които губят много кръв, са бледи. Иван не беше блед. Обаче откъде беше започнал да кърви така. За момент съжалих, че не бях послушала майка си. Тя искаше да кандидатствам медицина, ама аз не, та не. А ето че сега се осланях на нейните уроци по първа помощ.
- Слокойно де, утре сутринта ще мина през лекаря да ме види – добави Иван. – Сега така и така е късно.
Той си погледна часовника. Май показваше към единайсет вечерта.
- Обещаваш ли?
- Честна полицейска! – отдаде ми чест той и се ухили от ухо до ухо.
Альона изпуфтя и му каза нещо, а той й отговори през смях.
- Какво значи това „дурак“? – попитах аз. – Вече четири пъти ти го каза.
Иван се изчерви до върха на ушите си.
- Ами, нашата хазяйка се съмняма в умствения ми багаж и не спира да ме нарича глупак.
- Добрее, а тогава какво значи „дура“, че май и на мен така ми каза няколко пъти?
Иван стрелна Альона с укорителен поглед, а тя просто разпери ръце и промърмори нещо, което не можах да чуя.
- Това е женското на глупак.
- Ясноо, значи глупачка. Ще понауча някоя и друга дума на руски.
- Аха, естествено се започва все с думи от тоя род. Хайде, давай, слагай това от тубичката върху шевовете и после марлята, че замръзнах!
- Ох, извинявай, ей сега!
Спуснах се към тубичката и без да искам я изпуснах на земята. С това си спечелих още нещо си, което започваше с „дура“ и имаше нещо за нещо „криво“ по-нататък от Альона, след което Иван май й каза да ни остави, защото си спечели да го нарекат глупак за енти път тази вечер и траскане на вратата.
Взех тубичката от пода, забърсах я със спирт, за всеки случай, отворих я и възможно най-внимателно нанесох върху раната. Иван се стараеше да не мърда, но от време на време трепваше.
- Извинявай!
- Нищо не си направила, просто не съм свикнал.
- Не, не за това. За това че те забърках във всичко това.
- В нищо не си ме забъркала. Това ми е работата.
Приключих с мазането и взех една нова превръзка от пакета, като се стараех да не го зяпам. Обаче всеки път, когато трябваше да му кажа нещо, ми беше малко трудно да го гледам в очите. Изглеждаше доста по-различно от гаджето ми, Димо. Бившето ми гадже, който ме заряза в нощта на бала заради най-добрата ми приятелка.
- Ей, какво има? – Иван ме докосна по ръката и подскочих. – Трябва да спреш да подскачаш всеки път, когато ти кажа нещо, знаеш ли?
- Аз, просто... бях се замислила.
- Аха, виждам. Как успяваш да мислиш с тая марля замръзнала над мястото, където трябва да я сложиш, ето това не знам...
Побързах да лепна марлята, където й е мястото и да отстъпя крачка назад.
- Готово, още веднъж извинявай за...
- Спокойно! Всичко е наред. Аз сега, ако нямаш нищо против... – той посочи към мивката, така че аз заотстъпвах назад.
- Аз, ами, да, разбира се!
Излязох от банята като на вратата едва не се сблъсках отново с Альона и побързах да се върна на дивана в трапезарията. Май току-що се бях държала глупаво. Дано Иван да не ме сметнеше напълно ненормална. Мина известно време преди той да излезе, все още гол до кръста и да се скрие зад другата врата. Вероятно неговата стая. След малко се показа, облечен в някаква фанелка с дълъг ръкав.
- Вече стана късно, така че аз ще лягам. Утре сутрин ще отида в поликлиниката и като се върна, двамата с теб отиваме в българското посолство.
- Защо?
- Защото нямаш документи и само те могат да удостоверят коя си. Това не е България, където можеш да си изкараш временен документ от полицията. Тук си в чужда държава.
- Ами ако те ми откажат? – попитах и станах.
Дори не знам защо зададох въпроса, но Иван въздъхна и се намръщи.
- Ако ти откажат, ще го мислим! Сега отивам да поспя, не стой и ти. Альона сега ще ти донесе чисти чаршафи. Лека нощ!
- Лека нощ! – смънках аз и помогнах на Альона да ми оправи леглото.
Тя ме обзаведе с една от своите нощници и не след дълго целият апартамент потъна в мрак. Лежах на дивана и се чудех какво ще правя. Упорито се опитвах да си спомня какво се е случило, но не ставаше и не ставаше. В главата ми имаше няколко светли лъча на спомени, а всичко останало беше пълна мистерия. Дори нямах представа къде биха могли да бъдат документите ми. Със сигурност в посолството щяха да ме питат, нали?
© Бистра Стоименова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Довереница (Дочка Василева) неволята учи, хи-хи...
-
Тъй , тъй и езици научи и занаят
-
РосиДимова (Росица Димова) малко остана, другата седмица. А, междувременно, днес ще пусна нещо различно. Да видим дали ще ви хареса...
-
Давай, Бистре, чакам! 😁
-
е, те, да видиш))
-
jenyivanova (Жени Иванова) 500 думи??? Разказ???? Че на мен само пролозите на дългите истории са ми три пъти по толкова... Накъдри ми се мустака...
-
на другото място има течение, в което разказите са кратки, по 500 думи, примерно, поразгледай, ще ти е интересно
-
jenyivanova (Жени Иванова) почти - само дето за мене нещо от 2 страници не е история, а смешен ескиз (макар че те и смешните ми неща май повечето са по-дълги...)
-
Зигфрид, а аз на онези, които могат да приключат историята в две страници
Бистре, дъ сейм сме, май -
anahataroot (Зигфрид В.) а на мене понякога ми се иска да мога да се изразявам кратко, точно и ясно в по-малко от десет изречения. За моята фирма, под 5 страници е просто някакво размотаване и заиграване.
jenyivanova (Жени Иванова) или заради това, което искаш да разкажеш. Иначе за логореята +1 - на мене дори бездарните стихчета са ми дълги... -
ми, не може всичките да обичаш, но заради онези, които обичаш върви и историята бе, аз си страдам от логорея, кво се оправдавам
-
🤣🤣🤣 пък някои се мъчим да пишем повече от страница и се радваме на страница и половина... възхищавам се на хората, които пишат дълги неща, просто се възхищавам 🤭😊😆
-
jenyivanova (Жени Иванова) а, не ги обичам всичките. Просто съм дърдорко и те са като мене. Не можеш да им затвориш устата и докато всичко си кажат, опааа, айде 10-15 странициии. Винаги ми е било проблем да се вместя в броя думи. Ужас, ад и анатема!
-
а аз все започвам с нагласата да напиша нещо късичко... ми, не мога и се чудя други автори как успяват но просто много си обичам героите и на теб точно това много ти личи - че ги обичаш и не бързаш да се разделиш с тях...
-
Има нещо вярно, а за да има дълга история, един автор трябва много да хареса героите - и те да са много приказливи. Като тия двамата или Глухарьов и Наташа (те от толкова време са на палатка в главата ми, че когато завърших всичките три книги - не три части, три КНИГИ, бяха много нещастни, че ще ги зарязвам).
-
обичам дългите истории, като Следователя, защото обикваш героите, живееш с тях, казвам го и като автор не само като твой верен читател
-
jenyivanova (Жени Иванова) радвам сеее! Имаме доста от тази история
-
следя и тук, и на другото място... само отбелязвам
-
Харпун (Костадин Шимов) ся, хубаво ни е момчето (макар че авторът не помни как изтлежда Иван...), разсейва се момичето, зазяпва се по това-онова... Следващата част другата седмица
palenka (Пепи-СтихоблуДка) -
-
Ах тоз Иван бе,разсейчик такъв.Поздрав и в очакване на следващата част.
-
ВалентинВасилев (Гедеон) хахах, точно. Альона просто не знае какво да ги прави тия двамата и кой е по-зле - Катето или Иван. Тя не е съвсем глупава, просто й липсва житейски опит... И малко Иван я разсейва
-
Душица! 🤣
-
anahataroot (Зигфрид В.) Катето не ги разбира тия работи. Ма тя толкоз много неща не разбира, че не ги броя вече...
Глупавичка ни е тя, глупавичка... -
Интересно! Хареса ми! Айдеее следващата част (знам, знам че няма да е сега)! Браво на Иван, стиска зъби. Ама Катето малее, милата 🤣🤣 Браво! Чакам си.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
