Знаеш ли?
Знаеш ли? Сама си измислям кошмарите... и умишлено ги задържам в съзнанието си, сякаш искам, безмилостно упорито, да си докажа, че имам контрол върху сънищата си.
Провесвам тяло над парапета на възможностите си, а отдолу успявам да различа само слабостта си - разлята в бялоподобна мъгла... Мразя чувството да губя почва под краката си, душата си превърнах в грачене и зачаках... Някой друг да я превърне в мелодия...
Боли ме в мехури. А първичното вече не ми е интересно. Търся проявление на онези устреми, чието желание за растеж подхранвах сънено в най-смелите си утрини.
Знаеш ли? Днес за последен път пощадих утрото. От утре ще го тровя с изпаренията на кошмарните нощи... Вече не прося, не умолявам. Освен сладострастното острие на амнезията. И свикнах да разчитам само на собствените си... слабости. За да не се налага да виня другите.
Извърших убийство. Най-коварното от всички... погубих утопиите си. Но трябваше да го направя, за да не спирам растежа си. А ти ме караше да вярвам в красотата на желанията. От тях боли. Боли и от пътя нагоре. И от пътя надолу, странно, но боли.
Знаеш ли? И тази утопия ще свърши. Последната. Нашата. Не защото ме виниш. Не защото те виня. Не защото няма „обичам те". Не защото го има... Осъзнавам бавно и малко по малко как с всеки изминал ден не искам да се разделя с вярата, че живея, за да обичам някого... Като летен дъх на тополи до нажежен мармалад. Като безобидна настинка до злокачествен тумор, сраснат с клетките. И как всяко вдишване върху теб ме отдалечава болезнено от толкова краткото отваряне и затваряне на клепачите ти. И колко неистово вкопчена съм... в идеята да замра в това нечовешки кратко примигване - сливане на лешници с лешникова гора.
Знаеш ли? Може би миг преди да се откажа от последната утопия, ще ти пратя онази част от себе си, която осмисляше съществуването ми в търсенето на щастие. След което ще се хвърля в бялоподобната мъгла. Успяла да завещая на някого потенциалната мелодия на душата си. И сладкия спомен за клепачите ти. Там, където отивам, не се нуждая от лешникова гора.
© Ралица Стоева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Любов по време на... химера...
На пръв поглед ми се стори, че има нещо незавършено в творбата ти, впоследствие осъзнах, че не е така. Финалът е много хубав и аз мога да го продължа за себе си, надявам се, че и останалите могат. -
Много е красиво това, което си написала. Ама според мен е по-хубаво да не знаеш де
Продължавай да пишеш такива силни неща, за мога да продължа да ги чета. Усмихнат ден и слънчево плажен живот да ти се стоварят на главата -
"Извърших убийство. Най-коварното от всички... погубих утопиите си. Но трябваше да го направя, за да не спирам растежа си."
Да, всичко звучи като изтрезняване, до следващото опианение, Рали. Просто чувствата ни са един кръговрат на положителни такива и разочарования, а мислещите се разочароват много бързо...
-
колко жалко е когато се стигне дотук-чувстваш се като Гарван кълвящ кървящи рани.
-
... израстък, закърмил предствата за себедостатъчност, дали не е по-добре да го отрежеш наистина...
Наситено, настървено и шокиращо, като безпаметно въплътяване в стихията на нечовешкото влечение към пагубните измерения на безумието...
Радваш ме много!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
минавам......