Знайно е село Змейково
Тази сутрин Невена стана още по тъмно. Друг път щеше да се сприпне и да направи закуска за децата си, рано-рано да ошета и с усмивка да дочака събуждането им, а сега къщата беше празна, пуста, страшна… Тя неспокойно обиколи стаите, погали покривките на леглата, прегърна възглавниците, седна на стола на големия си син и потъна в себе си. Видя го на около годинка и замълви:
Мое дете,
ти си толкоз мъничко,
топло
и обичащо.
Лястовича песен си,
влязла през прозореца,
смях на извор пролетен,
тръпнещ от очакване!
Никак не й се искаше да излезе от унеса. Помъчи се да си спомни дали нейде из къщата няма някоя забравена играчка от онова щастливо време. Искаше й се да я прегръща и дълго, дълго да я обсипва с целувки… Уви, отдавна нямаше нищо от онези далечни години! Тя неспокойно отвори чекмеджето на бюрото в детската стая и извади един учебник по химия. Заразгръща го, видя подчертани редове и ги замилва… Това бяха следи, оставени от ръцете на нейните деца. Зачете се. Като ученичка недолюбваше химията, но сега подчертаното й стана толкова интересно… По едно време се сети да извади албума със семейните снимки. Ето го малкият син – усмихва се, протяга ръчички… Кога в сърцето на една жена блика радост и тя се чувства цяла? Дали когато детето спи и светът сънува изгреви, дали когато усмихне се детето и изгрял светът сияе или пък - когато детето тича и играе и самият Бог се мае?
Празно бе гнездото на Невена откак две самодиви завладяха душите на нейните соколи… Замисли се… Всъщност не би ли трябвало да се радва, че пилетата й са усетили силни крилете си, че сами са полетели из чудния простор! Да, може би точно сега бе настъпило времето да се почувства горда, че е отгледала мъже?! Тръсна глава и пак замилва подчертаните редове в учебника по химия… Студено й беше... А те, синовете й, бяха яхнали враните си коне и бяха отпрашили нейде по широкия свят, по самодивски върхове, по ламейски сборища…, там нейде - в село Змейково, дето се зиме не ходи…
***
Знайно е село Змейково – зиме се там не ходи, че вили в него се вият, руси си коси разплитат, сури елени яздят, млади момци оплитат. Камшиците им – змии, змии, дор пепелянки. Кого по пътя достигнат, вовеки си го омайват, кого в очите погледнат, огън до гроб го гори!
Днеска, на света Анна, Видол, голям юнак, не послуша майце си, а от село излезе, облог един да спази – с побратим да се надбяга до високата могила. Таман си стигна върха и ей че му се привидя кат слънце чудна девица, с до кръста руса косица, с бяла рОба до пети, с тънко, зелено коланче, със седефено герданче...
Много се време измина дорде се в село завърна и уж дойде си Видола, а акълът му другаде! Притесни се майка му, прибая му против уроки, че баш по света Анна извън село бе бродил – по самодивски върхове, по ламейски сборища. Тогаз на козата вимето с пепел си тя отърка, с мас, та и с чесън намаза, че млечна да си остане и далеч от дома да бяга всяка проказа. На Видол пък нареди говежди тор да насипе пред къщни им порти - да не влизат вили, ни самодиви, в дън земя да се продънат все зли сили. Заинати се Видола и страшно майце си погледна, чак заискриха очи му, пък си яхна враня коня и отпраши извън село, къмто висока могила…
***
А там, накъдето се бяха запътили синовете на Невена, започваше стръмното… Дали не бе настъпило времето, когато децата й трябваше да докажат какво са?
Майката сключи молитвено ръце пред иконата на Богородица. Бе създала живот и той неудържимо напираше към незнайни върхове… Жребците, с вдигнати глави, с развети буйни гриви, бясно препускаха, че кипеше младата им кръв и нямаха спиране!
***
Закънтяха бели скали под копита, черни врани с грач литнаха… Зверове си опашки подвиха и в тъмни се лесове укриха. Где Видол поглед метнеше, буен огън пламваше, а-а, а-а света да запали, тъй му гореше в душата. Като си стигна върхари, юнак си коня укроти. Сърце му славей усети. Кацна на мъжко рамо, любовна си песен изви. Мина що мина и ето - на Видола пак се яви кат слънце чудна девица, с до кръста руса косица, с бяла рОба до пети, с тънко, зелено коланче, със седефено герданче...
От оня ден, та до днеска не трай Видол при майце си, че подлуди го вилата, кръшната, самодивата. Юначно уж бе сърце му, а една хубавица с поглед сал заплени го, мигом тя покори го!
Затуй, буйни ергени, над старците се смилете и в Змейково не ходете, че вили в село се вият, руси си коси разплитат, сури елени яздят, млади момци оплитат! Камшиците им – змии, змии, дор пепелянки. Кого по пътя достигнат, вовеки си го омайват, кого в очите погледнат, огън до гроб го гори!
***
Дълго се молИ Невена пред майка, пред Богородица - за чудните си соколи от гнездото литнали към незнайни върхове, към самодивски сборища…
Трудно излезе от унеса. Но тръсна глава и пак замилва подчертаните редове от учебника на децата си - следите от техните ръце... Студено й беше. А младият живот буйно напираше към светлината и нямаше спиране!
© Росица Танчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря!
-
Елегантно и майсторски поднесено!
Поздравления!
Бог да помага на децата ни,и на нас! -
Mайсторски поднесена поетична проза!
-
Майчината Любов е нетленна и пази човешкото сърце подобно на молитва, или ангел-хранител. Чудесно си предала нейната топлина в разказа! Вълшебно! Благодаря Ти!
-
Благодаря! С този текст направих експеримент и дадох нов живот, с различно звучене, на някои мои по-стари творби, като въведох образа на майката Невена. Тук се съдържат моите "В деня на Света Анна", първата част на стихотворението ми "Тревога" и миниатюрата ми "Когато". Сега обмислям как да представя по различен начин и други свои отдавна написани произведения, така че да се получат нови, свежи творби.
-
Много хубаво пишеш!
Благодаря! -
Написано много майсторски! Поздравявам те!
-
Целият свят днес май е село Змейково... А соколите все пак трябва да летят....
Поздравления за оригиналната идея и изпълнение! -
Приказка, приказка си ни поднесла, Роси
-
Една реалност, предадена в приказна форма, грабва и очите, и сърцето на читателя...
Браво, Роси -
като напъпил цвят е крехкия живот, Роси...
и наистина няма прегради пред него!
нека да го опазим!
поздравления!!! -
Доста интресно стилово преплитане между проза и народно песенно творчество при разрешаването на един вечен проблем, какъвто е проблемът за любовта и семейството.
Поздравления! -
Поздравления! Много ми хареса
-
Чудесно си митологизирала майчините чувства към мъжката рожба.А аз си представих,че в Змейково са се народили мили и читави моми,за да отшумят разногласията митични между снахи и свекърви...
Поздравления за творбата!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
