Знайно е село Змейково

     Тази сутрин Невена стана още по тъмно. Друг път щеше да се сприпне и да направи закуска за децата си, рано-рано да ошета и с усмивка да дочака събуждането им, а сега къщата беше празна, пуста, страшна… Тя неспокойно обиколи стаите, погали покривките на леглата, прегърна възглавниците, седна на стола на големия си син и потъна в себе си. Видя го на около годинка и замълви:

Мое дете,

ти си толкоз мъничко,

топло

и обичащо.

Лястовича песен си,

влязла през прозореца,

смях на извор пролетен,

тръпнещ от очакване!

 Никак не й се искаше да излезе от унеса. Помъчи се да си спомни дали нейде из къщата няма някоя забравена играчка от онова щастливо време. Искаше й се да я прегръща и дълго, дълго да я обсипва с целувки… Уви, отдавна нямаше нищо от онези далечни години! Тя неспокойно отвори чекмеджето на бюрото в детската стая и извади един учебник по химия. Заразгръща го, видя подчертани редове и ги замилва… Това бяха следи, оставени от ръцете на нейните деца. Зачете се. Като ученичка недолюбваше химията, но сега подчертаното й стана толкова интересно… По едно време се сети да извади албума със семейните снимки. Ето го малкият син – усмихва се, протяга ръчички… Кога в сърцето на една жена блика радост и тя се чувства цяла? Дали когато детето спи и светът сънува изгреви, дали когато усмихне се детето и изгрял светът сияе или пък - когато детето тича и играе и самият Бог се мае?

 Празно бе гнездото на Невена откак две самодиви завладяха душите на нейните соколи… Замисли се… Всъщност не би ли трябвало да се радва, че пилетата й са усетили силни крилете си, че сами са полетели из чудния простор! Да, може би точно сега бе настъпило времето да се почувства горда, че е отгледала мъже?! Тръсна глава и пак замилва подчертаните редове в учебника по химия… Студено й беше... А те, синовете й, бяха яхнали враните си коне и бяха отпрашили нейде по широкия свят, по самодивски върхове, по ламейски сборища…, там нейде - в село Змейково, дето се зиме не ходи…

***

  Знайно е село Змейково – зиме се там не ходи, че вили в него се вият, руси си коси разплитат, сури елени яздят, млади момци оплитат. Камшиците им – змии, змии, дор пепелянки. Кого по пътя достигнат, вовеки си го омайват, кого в очите погледнат, огън до гроб го гори!  

  Днеска, на света Анна, Видол, голям юнак, не послуша майце си, а от село излезе, облог един да спази – с побратим да се надбяга до високата могила. Таман си стигна върха и ей че му се привидя кат слънце чудна девица, с до кръста руса косица, с бяла рОба до пети, с тънко, зелено коланче, със седефено герданче...

  Много се време измина дорде се в село завърна и уж дойде си Видола, а акълът му другаде! Притесни се майка му, прибая му против уроки, че баш по света Анна извън село бе бродил – по самодивски върхове, по ламейски сборища. Тогаз на козата вимето с пепел си тя отърка, с мас, та и с чесън намаза, че млечна да си остане и далеч от дома да бяга всяка проказа. На Видол пък нареди говежди тор да насипе пред къщни им порти - да не влизат вили, ни самодиви, в дън земя да се продънат все зли сили. Заинати се Видола и страшно майце си погледна, чак заискриха очи му, пък си яхна враня коня и отпраши извън село, къмто висока могила…

***

  А  там, накъдето се бяха запътили синовете на Невена, започваше стръмното… Дали не бе настъпило времето, когато децата й трябваше да докажат какво са?

  Майката сключи молитвено ръце пред иконата на Богородица. Бе създала живот и той неудържимо напираше към незнайни върхове… Жребците, с вдигнати глави, с развети буйни гриви, бясно препускаха, че кипеше младата им кръв и нямаха спиране!

***

  Закънтяха бели скали под копита, черни врани с грач литнаха… Зверове си опашки подвиха и в тъмни се лесове укриха. Где Видол поглед метнеше, буен огън пламваше, а-а, а-а света да запали, тъй му гореше в душата. Като си стигна върхари, юнак си коня укроти. Сърце му славей усети. Кацна на мъжко рамо, любовна си песен изви. Мина що мина и ето - на Видола пак се яви кат слънце чудна девица, с до кръста руса косица, с бяла рОба до пети, с тънко, зелено коланче, със седефено герданче...

  От оня ден, та до днеска не трай Видол при майце си, че подлуди го вилата, кръшната, самодивата. Юначно уж бе сърце му, а една хубавица с поглед сал заплени го, мигом тя покори го!

  Затуй, буйни ергени, над старците се смилете и в Змейково не ходете, че вили в село се вият, руси си коси разплитат, сури елени яздят, млади момци оплитат! Камшиците им – змии, змии, дор пепелянки. Кого по пътя достигнат, вовеки си го омайват, кого в очите погледнат, огън до гроб го гори!

***

 Дълго се молИ Невена пред майка, пред Богородица - за чудните си соколи от гнездото литнали към незнайни върхове, към самодивски сборища…

 Трудно излезе от унеса. Но тръсна глава и пак замилва подчертаните редове от учебника на децата си - следите от техните ръце... Студено й беше. А младият живот буйно напираше към светлината и нямаше спиране!