Тази сутрин Стефчо беше много развълнуван. Цяла вечер не успя да мигне. Представяше си как играе с някоя смешна маймунка, от онези с червените дупета или че гали някое лъвче. Как ще застане до жирафа, ще си поприказва с някое смешено папагалче. Въртеше се в леглото и чакаше слънцето да покаже първите си зари. Но все пак е деветгодишно дете- тъмносините му очи натежаха и заспа сладко в обичайната си поза наречена „изпъкнало дупе“.

    Часът стана седем. Майка му Гергана влезе в стаята и започна да шепти името му, целувайки го нежно, за да се стане. Стефчо се събуди радостен и бързо дотърча до тоалетната, за да си измие лицето и зъбките. Причината за цялото това въодушевление беше предстоящото посещение на зоопарка. От вълнение дори не пожела да закуси, бързайки да отидат до училището му, от където щеше да тръгне училищният автобус към посока зоопарка. Все пак майка му, му намаза една филийка с лютеница и тънки резенчета кренвирш .

     Още след като слезе от колата, с вик дотърча до приятелите си. Тримата приятели се гушнаха и викаха в радостен хор- „Ще отидем на зоопарк, ще отидем на зоопарк“. Прегърна майка си за последно, целуна я и се качи в училищния автобус.

    Пътуваха около час, но най-накрая пристигнаха. Децата слязоха и веднага започнаха да викат. Учителката ги смъмри и ги накара да се наредят в две колони хванати за ръчичка. Стефчо се хвана с Ангел и радостно влязоха в зоопарка.

Прекараха си удивително. Стефчо наистина си поговори с едно от онези смешни папагалчета, видя жираф, маймунката с червеното дупенце. Остана само най-атрактивното за тях- да видят големия цар на животните , негово превъзходителство- лъв. Твърде много деца се бяха насъбрали и неволно започнаха да се притискат все повече към клетката. Учителката реши да излъже, че клетката е отровна и че не трябва да я пипат. Стефчо чу внимателно тези думи и се опитваше да не я докосне. Но децата отзад се блъскаха и Стефчо неволно докосна клетката.

Посещението свърши и децата обратно се качиха в автобуса. Дечурлигата продължаваха да викат, да се радват, но Стефчо склони глава до прозореца и гледаше тъжно и унило. Мислеше си- „ аз ще умра, сигурно ще умра….“ Докато майка му го караше вече към вкъщи, забеляза унилото лице на Стефчо.

-Стефчо, маме, кажи ми какво се е случило? Не се ли радваш, че посети зоопарка?

Стефчо гледаше само унило и не проговори нито думичка.

-Да не си се скарал с някого или госпожата ти се е развикала?

-Не, нищо. Остави ме.

-Я се усмихни на мама! А,а,а?!

Гергана започна да го гъделичка, но Стефчо кресна жаловито, плачейки майка му да престане. Гергана се усмихна с фалшива усмивка и реши да го остави на мира. Помисли си, че сигурно се е скарал с някое от другарчетата си, което и често се случваше.

След като пристигна у дома Стефчо веднага се качи в стаята си и не слезе за вечеря. Гергана започна да се притеснява. Качи се в стаята му и видя Стефчо седнал до малкото си „бюро“, пишейки нещо в една тетрадка.

-Стефчо, не си ли гладен? Добре ли си?

Стефчо гледаше втренчено ту нея, ту в тетрадката. Лицето му беше пожълтяло, имаше пот по него, а очите блестяха необичайно ярко, сякаш всеки един момент биха хвръкнали от орбитата си. Стефчо леко се тресеше. Гергана се доближи до него, той леко се дръпна, скривайки тетрадката си. Докосна челото му. Стефчо гореше. Явно се беше простудил. Постави го в леглото и му даде някакво лекарство. Тъкмо ставаше, но Стефчо я издърпа за ръката.

-Моля те, недей! Страхувам се!

-Но какво ти има? От какво се страхуваш? Плашиш ме мамо!

Стефчо гореше и трепереше, а Гергана едва говореше. Беше пред плач. Започна да му пее тихо една детска песничка. Стефчо се успокои и неустно заспа.

Към три часа сутринта силен детски вик събуди Гергана. Притеснена се качи веднага в стаята на Стефчо. Отвори и тя самата изпадна в ужас и страх. Стефчо стоеше наведен над същата тетрадката. Трепереше, правеше страшни тикове с главата си и пишеше нещо в онази тетрадка. Гергана се опита да отнеме тетрадката от ръцето му, но Стефчо започна да вика истерично, даже за малко да я ухапа. Гледаше ту майка си, ту в тетрадката. Тъмносините му очи бяха хлътнали още повече. Гергана съвсем се уплаши. Извика бърза помощ, обясни им ситуацията. Те се качиха в стаята му. Стефчо започна да вика. Майка му изтръгна тетрадката от ръцете му и я хвърли под леглото му. Отведоха го в най-близката болница…..

Гергана седеше и плачеше. Докторът излезе от кабината и тя с плаха надежда очакваше присъдата.

-Съжалявам, но…

-Какво има? Какво се случило на детето ми? Моля Ви, кажете ми!

Гергана плачеше и не оставяше доктора да се изкаже.

 -Няма нищо тежко и опасно за детето Ви, поне в телесен аспект.

-Какво имате предвид в телесен аспект? За бога говорете направо!

-Малко се е простудил, но съвсем там не е проблема. Детето Ви не е за болница. Ако не се лъжа….съжалявам, но то е за психиатрично отделение.

-Докторе, какво говорите? Какво психиатрично отделение?

-Явно е преживяло за изключително кратко време голямо напрежение, довело до психическа травма. Имам предвид, че може би детето ви е……

-Какво е?!

-Е полудяло в следствие на някаква дълбока травма...

                                          * * *

    Минаха две седмици от случилото се. Гергана се прибираше от поредното си посещение в психиатричното отделение, виждайки клетото си дете. То стоеше и гледаше по същия начин както в онази печална вечер и правеше същите тикове с глава.

След като Гергана се прибра започна да почиства стаята на Стефчо. За свой ужас откри тетрадката му, в която постоянно пишеше нещо. Отвори тетрадката и очите й едва не изхвръкнаха. На всякъде пишеше „аз ще умра, аз ще умра, аз ще умра….“ . Започна нямо да плаче и две сълзи се стичаха от обезумелите й очи. А навън слънцето изтляваше с последните си зари, превръщайки падащите първи снежинки в пурпурни диаманти. И небето плачеше със своите сълзи...