Звярът в красавицата

(Дневникът на една умираща надежда)

- Част 4 -

http://www.youtube.com/watch?v=jnvf6F5PA1Q

Аз и Ти...

Стоим от двете страни на едно и също огледало и се оглеждаме един в друг. Иска ми се да се протегна към теб, за да те докосна, но така ме е страх, че ще се порежа на острите му нащърбени ръбове...

Колко пъти сме чупили огледалото с теб? Или по-точно – колко пъти го чупиха онези, които сме обичали, докато ние се оглеждахме в тях? Още помня как се забиват стъклата – надълбоко, режат плътта, смъди... а аз продължавам да събирам счупените парчета с надеждата, че някой някога ще ми помогне да ги залепим.

А ти помниш ли?... Помниш ли... болката?...

Виждам... очите ти... Не навеждай глава към земята, забрави ли, че понякога мога да прочета мислите ти, както и ти – моите?

Знам страховете ти.

Знам за болката.

И ти знаеш за моите...

И въпреки това се навеждаш и ми помагаш да събираме заедно парчетата... парчетата от огледалото... и от мен... Режат. Забиват се. Надълбоко.

Позволи ми да превържа раните... онези вътре в теб. Сигурно мислиш, че ще налея вътре отрова, а не мехлем... Не бой се!... Аз се страхувам дори повече...

Търся пролуките по твоята черна броня. И не е лесно. Драскам като мишле по стените ù... а често се плъзвам надолу... Ще ме пуснеш ли под нея някога?... За да събираме заедно парчетата доброта, останала в душите ни...

Заключи бронята и меча си... някъде... И застани пред мен такъв, какъвто всъщност си... с цялата си уязвимост... така, както майка ти те е родила. Духовната голота е най-пленителната. И аз се старая да заставам така пред теб – без свян... без да потрепвам, притеснена от проучващия ти поглед, който плъзгаш по мен... Обещавам ти, че ще направя всичко, зависещо от мен, за да не те нараня...

Но и ти недей ме наранява... Другите преди теб го направиха вече... безброй пъти. Оттогава са белезите. Вгледай се, ще ги видиш – дълбоки са... кървави...

В мрачния Хаос, в който живееше ти, има ли място за мен? Аз бих те пуснала в моя някога, дори да се страхувам, че ще сринеш до основи пясъчните ми дворци... и ще оставиш само прах след себе си...

Огледай се в мен. Разрови пепелта на огнището... може и да намериш някой все още тлеещ въглен... Нали точно от тях тръгваха пожарите?...

Вярваш ли, че ангели съществуват?

Знам, че моите демони те плашат. Аз също се страхувам. Но ако се опиташ да погледнеш много, много надълбоко... може да намериш и Ангела.

Как ще го познаеш?

Седнал е самотен и изплашен в мрака, свит на кълбо. Опърлени са крилете му. Пречупени на две. И капе кръв от тях... Падал е отвисоко... много пъти. Защото все нямаше кой да го улови.

Можеш ли да го изнесеш на светло и да го излекуваш?

Дай му глътка въздух, да диша...

И тогава, може би ще се родите наново... и двамата...