* * *
Седнала на камък
с наведена глава,
стои и плаче млада,
прегърбена жена...
Около нея бяга весело
мъничко дете,
а тя проклина злобно
своето измамено сърце:
-Боже,мили Боже,
с какво заслужих таз съдба -
толкоз много да обичам,
а сега да съм сама!
Дете на плещите си нося,
почерниха ми цялата душа,
а ти не спираш да ми пращаш
само болка и тъга...
Детето нежно я прегръща,
целува я по сухата уста
и с много обич й отвръща:
-Майко, аз съм твоята съдба!
Тя тихо рожбата прегръща,
сълзите падат като бисери в нощта...
Едва сега тя разбира
какво богатство са й оставили на таз земя...
с наведена глава,
стои и плаче млада,
прегърбена жена...
Около нея бяга весело
мъничко дете,
а тя проклина злобно
своето измамено сърце:
-Боже,мили Боже,
с какво заслужих таз съдба -
толкоз много да обичам,
а сега да съм сама!
Дете на плещите си нося,
почерниха ми цялата душа,
а ти не спираш да ми пращаш
само болка и тъга...
Детето нежно я прегръща,
целува я по сухата уста
и с много обич й отвръща:
-Майко, аз съм твоята съдба!
Тя тихо рожбата прегръща,
сълзите падат като бисери в нощта...
Едва сега тя разбира
какво богатство са й оставили на таз земя...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Иванова Всички права запазени
