Rosica (Росица Иванова)
93 354
29.01.2007 г., 22:38 ч.

* * * 

  Поезия
609 0 5
Седнала на камък
с наведена глава,
стои и плаче млада,
прегърбена жена...

Около нея бяга весело
мъничко дете,
а тя проклина злобно
своето измамено сърце:

-Боже,мили Боже,
с какво заслужих таз съдба -
толкоз много да обичам,
а сега да съм сама!

Дете на плещите си нося,
почерниха ми цялата душа,
а ти не спираш да ми пращаш
само болка и тъга...

Детето нежно я прегръща,
целува я по сухата уста
и с много обич й отвръща:
-Майко, аз съм твоята съдба!

Тя тихо рожбата прегръща,
сълзите падат като бисери в нощта...
Едва сега тя разбира
какво богатство са й оставили на таз земя...

© Росица Иванова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??