* * *

Jan 29, 2007, 10:38 PM

Poetry

610 0 5

Седнала на камък
с наведена глава,
стои и плаче млада,
прегърбена жена...

Около нея бяга весело
мъничко дете,
а тя проклина злобно
своето измамено сърце:

-Боже,мили Боже,
с какво заслужих таз съдба -
толкоз много да обичам,
а сега да съм сама!

Дете на плещите си нося,
почерниха ми цялата душа,
а ти не спираш да ми пращаш
само болка и тъга...

Детето нежно я прегръща,
целува я по сухата уста
и с много обич й отвръща:
-Майко, аз съм твоята съдба!

Тя тихо рожбата прегръща,
сълзите падат като бисери в нощта...
Едва сега тя разбира
какво богатство са й оставили на таз земя...

Свързани произведения

Comments

Please sign in with your account so you can comment and vote.

Rosica (Росица Иванова)

2007-01-30T09:07:27+02:00

Май ние децата никога не осъзнаваме,че сме най-голямото ви богатство,но знаем че въпреки всичко ни обичате!
Благодаря ви!!!
Романтик (Христо Костов)

2007-01-30T01:28:32+02:00

Децата са нашето най-голямо щастие!!! Поздрави, Роси!!!
MOJSEI (Валери Рибаров)

2007-01-29T23:49:14+02:00

Зряло.
Поздрав!
Rosica (Росица Иванова)

2007-01-29T23:25:39+02:00

Благодаря,Ласка!
Laska (Ласка Александрова)

2007-01-29T22:40:48+02:00

Браво, Роси!

* * *

Свързани произведения

Comments

Random works