* * *
Не съм те канил... и сега,
за двама ни е малко тясно,
но щом дошла си, Самота,
ще те приема - много ясно.
Не гледай белите стени,
и те са толкова неверни.
В момента съм им сложил грим.
А вътре грозни са... и черни.
Във тях е всичката отрова,
разлята за един живот.
Ей там, във ъгъла е гроба,
на вече мъртвата любов.
Но ти навярно го усещаш.
За него ли донесла си цветя?
Защо мълчиш? Кажи ми нещо!
Нима си няма, Самота?
Защо си тук тогаз щом мога
и сам, ужасно да мълча?
Е, хайде - ще ме извиняваш много,
но там е входната врата,
и вече можеш да си тръгнеш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деян Димитров Всички права запазени
