* * *
Някой ден ще кажат, че била съм.
После ще се сляга там пръстта...
Бурени връз нея ще израснат.
Пак ще раждат живите деца.
Черното мастило ще бледнее,
слънцето ще трие моя лик,
повеят сред клоните ще вее...
Някой ще реди печален стих.
Каменната пустош ще поглъща
други, дето нявга са били.
Казват, че човекът се завръща
там, отдето той се е явил.
Вечер ще предават новините...
Вкопчени в житейската борба,
рядко ще се сещат за билите
тези, дето крачат към смъртта.
Искам само строфа да остане -
някъде над този тъжен град.
В най-отчаян миг да я прихване
някой заблудил се минувач...
Искам моя гроб да не пропускат
циганите с кофи за цветя,
свещите загаснали да взимат,
после да ги дават за петак.
Искам някой облак да излее
топлите си, пролетни сълзи...
Слънцето след него да изгрее,
в синьото небе да заблести.
Някой ден ще кажат, че била съм.
После ще се сляга там пръстта...
Внуци ще се раждат и порастват.
Слънцето ще грее над града.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Всички права запазени
