* * *
Локвите попиха светлината,
слънцето я изпари
и погали грубо тъмнината
с ледни пръсти нейните очи.
И поникналите теменужки
във предсмъртния си час се давеха,
спомен за последните целувки
ги убиваше, защото не забравяха.
Можеше ли да забрави тя
горското дихание на пролет,
че самата беше късала цветя,
а сега е цвят, лишен от полет.
Скръсти сухи длани за молитва,
но не молеше за светлина,
молеше за още малко сили,
за да понесе, че е сама.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мира Всички права запазени
