* * *
Премрежени отблясъци,
един далечен спомен,
скътан в мида, пълна с перли,
на дъното на океана...
И снимки, пожълтели
като есенни листа,
отвличат ме от нашето
лудешки-диво време.
Стрелките на часовника,
закотвени в луната...
И сиви многоточия
трептят до хоризонта
в мъглата на безсънието
на една вълчица гладна...
Опитвам се да гледам
на другата страна...
Отпивам глътка вино,
червено като залеза
и спомням си за твойте
абаносови коси,
за начина, по който
се усмихваше и мръщеше,
целуваше, прегръщаше,
говореше, мълчеше
и начина, по който
напусна ме завинаги.
Но няма да навлизам
в подробности сега.
Аз трябва да избягам
извън реалността!
Аз трябва да се ровя
в дълбоки горски дебри,
докато стъпалата ми
до кръв се изранят...
да плувам във реки
със лодка от надежди,
додето тя изчезне
и аз не се удавя
или пък да летя
сама, с крила икарови,
докато най-безславно
и аз не се убия,
защото друг живот,
предлагащ други дарове
и други тежки загуби
не мога да открия.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Маргарита Дянкова Всички права запазени
