Разкъсам ли плътта си през гърдите
гробовна паст ще зейне вместо тях
и пепел от горелите молитви
ще посипе пръстите ми.
Леденеят дланите ми, посърнали са устните,
все по-бледнеят хлътналите ми страни,
виждам - все по-слепи са очите ми
и все по-мъртвешки гаснат те.
Безсмъртно-смъртна е душата ми,
гърдите ми са нейните олтар и гроб,
пред които плахо съм се молила,
и които гневно съм проклинала.
Сега остана само полъх
от някакво безчуствено море,
парченца от мозайка, разпилени,
изгубени, раздадени, сломени - чужди светове.
Дочувам вой далечен,
вълчи вой, вой на вълни,
на чайки, на самотници
и иска ми се, ако можех,
претворявайки го в песен,
душата си да съживя...
А вашите души...къде са...