Осмелихме се да спорим с природата –
тя се разсмя и стана тихо.
Като пред буря изневиделица или ураган,
който помита наред - дървета и къщи,
приспособени за нас. Временни обиталища.
Осмелихме се да я преправим по нас
като отесняла дреха, която е здрава.
Не ни стана - заприличахме на демодирани
джуджета, избягали от работлива приказка.
Потече лава да закърпи зейналите дупки.
Осмелихме се да помълчим със нея.
Да подредим във списъка най-важното.
Обгърна ни невежество блажено
както пелена новородено. За кратък миг.
Написаното прогори хартията, която помни
сока на дървото, мириса на пръст и тление.
Внезапен вятър разпиля словата-сменца от намерения.
© Христина Комаревска Всички права запазени