...
Луната е жена - разбира ме.
Подава ми ръка и тръпнем двете.
Погалва скулите ми,
сребърно въже изплита от косите ни –
от ниското към висинето.
Луната е сестра - обича ме.
Дори когато съм глезливо-вироглава
Не ми се сърди, както и да я наричам.
Голяма е и винаги прощава.
Понякога е мащехата зла,
себична, зла и безпощадна.
Гневи се като всички нас.
Безмълвно ни посреща и изпраща.
Луната е това, което сме.
Дарява свяст, съня отнема.
През фазите й сребърни ръце
променят стих в неписана поема.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Комаревска Всички права запазени
