* * *

3.10.2016 г., 17:33 ч.

Поезия

339 1 0

Разцепвам небето на две,
разрушавам бентове.
Разтърсвам планини,
наводнявам долини.

Викът ми - излязал от кошмар,
невъзможно, страшно стар.
Кръв плиска мократа земя,
и продължавам да пищя.

Черен огън в сърцето ми бушува,
светът около мен се преобръща.
Всичко живо мре,
"Боже, нека спре!"

Тичам изгубена, сама,
прокудена далеко от света.
Няма вече страх във мен.

Ще спра да плача... някой ден.

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

* * *

Свързани произведения

Коментари

Предложения