В подлеза млад музикат
свири зад своята шапка.
И дребни монети валят,
като ноти разстреляни падат.
Свири китара измъчена,
проскимтява гладна хармоника.
Ах, ти, музико моя, напъпила
върху пръстите на бездомника!
Няма думи по тебе да шият
и не могат придворни поети.
В тебе плаче езикът на бедния,
взел за жена немотията.
В теб се смее лудият от квартала
и покръства играчките дървени.
... А в сълзата му чиста узрява
само обич и прошка на тръгване...
© Валентина Йотова Всички права запазени