Нощта бе тиха и студена,
но нещо мрака озари,
две звезди тъй силно засияха, 
две звезди - те бяха нейните очи.
Но студът смразяващ в миг изчезна,
прогонен от усмивката и.
И в тишината песента на птиците дочу,
като мелодия изливаща се от гласа ù.
Песента бе тъжна:
 Самота...

Застанал на брега,
загледан в залеза, търсещ тези две звезди.
Заслушан в тишината песента на птиците да чуе,
как вятърът нашепва името на любовта,
а луната тихичко прошепва…
 Самота...

Студът смразяващ прегърна го отново,
в тази стая пуста, неугледна, разхвърляна
и още , той стоеше там ,отчаян, отегчен.
Долавящ звуци тихи от всяка вещ.
Това бе плен.
Тишина злокобна, мрачна,
шепти, нашепва…
 Самота...

И той видя я там, обляна в лунна светлина,
като блян бе тя, като мечта.
Прошепна ù:
- Здравей, аз чаках теб, за да прогониш нея.
Почакай! Спри, не си отивай... остани,
нека тя да си върви…
 Самота...

Но нарушила таз злокобна, мрачна тишина,
извика той:
- Защо си тук? Върви си,
не си желана, женски глас,

нежен полъх
с мириса на пролетта,
тръгвай, остави ме.
Аз искам да остана сам в свойта…
 Самота...

       Янчо Статев (Lestat)