...
Конете плениха в очите си залеза
и дълго препускаха волни към нищото.
Помъдрял, хоризонтът през рамо намяташе
от облаци скитници сиво платнище.
Полето от макове пламна внезапно
в жарава зелена през блясък копринен.
И гръмна прощалната песен на лятото,
което у мене бавно умираше.
Табуни ръждиви преляха в отвъдното
подобно талази от троскот и тръни.
Неравeн пулсираше с тропота в тъмното
прибоят на твоите думи в съня ми.
И ти подир тях си тръгна самотен,
такъв те посрещнах, такъв те изпратих.
Докрай не разчетох твоя недосег. .
И ти не отвори докрая душата си.
От мен се отдръпваха сенки на птици,
крилете на вятър с усукани пръсти
и екотна песен, препъната в жици,
в която повярвах, в която се кръстех.
Поспря се на хълма в луната за кратко
пастирът небесен, звъна да послуша
от медните чанове в звездното стадо,
под гегата Божия кротичко сгушено.
И после потъна бродният стадник
в разплакана нощ с лице на момиче.
В косите на есен с дъх листопаден,
с очакване дълго. И кратко обичане.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
