* * *
* * *
Загледах вчера крушата на двора -
прегърбена и с клони почернели.
Корона, натежала от умора,
виж - рони плодовете неузрели.
Подпряла тежко снага на дувара,
глава повдига слънцето да дири.
Не може вече, толкова е стара
и вятър даже в клоните не свири.
За нищо вече сила не остана,
не скърца с`зъби, нито се оплака.
Тъгува по стопанката засмяна,
години дълги тя не спря да чака.
Но вече се предаде на мъглите,
сломи я бавно мъката огромна.
От празнота чак до земята свита -
за нея пролетта е само спомен...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Всички права запазени
