66
66
Сега съм на шейсет и шест.
Огромен
изгрява слънчевият диск зад мен.
Смехът е спомен. Младостта е спомен.
Притиска ме един огромен ден.
Кой казваше, че всичко издребнява,
достигнеш ли върха на своя път?...
... че грижите изглеждат ситна плява?...
... че пясък е в нозете ти светът?
Кой казваше?
По-едри и по-страшни
тъмнеят канари околовръст.
С огромен ръст са грижите сегашни,
страхът за утре е с гигантски ръст.
Засланя слънцето една тревога,
гневът расте – метежен исполин –
и болката набъбва.
И не мога
да зърна през мъглите свода син.
Безбройни са огромните проблеми,
в окови са нозете ми почти.
Е, и крилете ми са по-големи,
и по-големи – моите мечти.
Но няма равновесие.
И няма
надежда пред последната черта...
... И сянката ми пада по-голяма.
Защото наближава вечерта...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
