Тая болка, която подклажда
всяка дръзка, карминена жажда
е красива. И дълго гори.
Ще нагазя във сънни гори,
ще вървя, споделила небето
с всички птици и всички поети.
Ще разпитвам, дали има смисъл
от виновния миг, тъй орисал
мойте мисли копринени в здрача,
че вървя ли вървя. И не плача.
Ала болката, с обич сравнима
има свое нечакано име,
ту ме мами, ту странно ме плаши
и налива тъга в тъмни чаши.
Знам, на екс ще изпия звездите
и след болката дълго ще скитам.
© Нина Чилиянска Всички права запазени