* * * *
Внезапен студ прегърна ме през рамо.
И някъде, сякаш в друга земя
едно дете извика тъжно "Мамо!?"
А после стана тихо. Заваля...
... от онзи дъжд, в който умират думите
за да се слеят с капчиците чисти,
и спомените там като куршумите
надвиват лесно всички трезви мисли...
Къде ли съм? Разхождах се сама
в ръката си със есенно листо...
Усещах как залязва младостта
пропускайки въпроса ми "Защо?"
Бе прекалено тъжно за реалност
и прекалено страшно за приемане.
Но го приех... Като парадоксалност
и глупава приумица на времето...
което не ми стигна... да изпълня
онези обещания... от листчето...
Получих отговора като мълния.
И за секунди в мен видях момичето,
което бях... И другото, което
навярно в друг живот ще се роди...
Дано по-издръжливо е сърцето ù
и тя по-дълъг път да извърви.
Дано да спази моите обещания,
преди да избледнее много листа...
И дай Богу след всяко изпитание
да си остава истинска. И чиста.
Да не проклина никога скръбта,
дори когато слънцето не грее,
да не пролива ни една сълза
за някой, в който... обич не живее.
... Не всичко аз да спазя съумях.
И себе си най-вече не опазих.
Но знам едно... И знам, че не е грях -
Обичах силно!... Никой не намразих.
Отивам си... Със всички недостатъци,
(притегля ги кантар, редом с чувствата ми)
Залязва младостта в тъжни отблясъци...
Угасват всички мигове пропуснати.
Павлина Соколова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Соколова Всички права запазени
