За тебе можех да напиша,
най-влюбените мои стихове.
Харесваше ми да не дишам,
от твоя дъх да взимам приживе...
Но ти умря. Във мен те няма повече.
Не вярвах болката, че може да убива.
Изтръгнах, сякаш плевелно си коренче -
на вид уж крехко, а плодът изгнива...
Сега съм стрък над пустош, извисен.
С попарени листа надежда,
но аз ще избуя във този свят студен,
а ти ще бъдеш вид, изчезващ...
Защото тъй ще те боли от празнота,
че всеки ден едва ще преживяваш,
очаквайки спасение в съня,
а нощем в самота ще полудяваш...
Аз няма да обичам. Там, отляво -
тежи, но не от кръв - а, че е камък.
От днес ще любя всяко женско тяло.
Без обич, нежност, и без пламък...
А можех да ти подаря любов.
Във този свят не ме поиска.
На друг не вярвам. Има гроб.
От живота никой жив не е излизал...

Danny Diester
(Стихопат.)