А можеше да те наричам "Татко"...
Бях млада и невинна,
едно мъничко дете,
но съдбата каза свойта тежка дума
и от мене те отне.
Всичко друго ще забравя,
но не и онзи миг,
в който майка ми на колене,
със сълзи молеше се в мрака тих!
Тя каза ми, че си отишъл
на място по-хубаво от тук,
че си напуснал този свят чудесен,
свят приказен, но някак сив!
Къде си ти сега?
Дали ме гледаш отдалече?
Надявам се да помниш своето дете,
че за мен не си забравил вече!
Много ли те нараних,
когато вчера сторих грях?
Или пък, когато в онзи миг
предадох мечтите си от страх?
Никога не ще забравя,
макар и малкото си спомени с теб,
защото ти си моят татко
и никой няма да те замени!
Зная, ти не ме остави,
така било е отредено,
но все още не разбирам,
къде е логиката, къде е обяснено???
За тебе продължавам да се боря,
защото всеки миг те чувствам покрай мен,
няма те, но какво да сторя?
Как бих могла да върна онзи мрачен ден...?
А можехме да сме щастливи
тримата - като едно.
Завинаги белязано е мойто детство,
да питам ли сега Защо?
Знай, че те обичам
и това не ще се промени,
макар и вечността да ни дели,
времето не ще те заличи!
Сега те търся сред звездите
и виждам как усмихваш ми се сладко.
И ето, пак обгръща ме онази топлина,
която чувствах, като казвах "Татко..."!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ава Всички права запазени
