А след мен са отъпкани пътища...
Преживях седемнадесет мига
и дузина капчуци разплакани,
но от пролет, която не стигна
за пробуждане, мир и очакване.
Доживях и слънцата да грейнат,
да накацат с усмивки по нивите.
Но жарта им изтля ненадейно -
ветровете развяха си гривите.
Не проклинах, когато брезите
си раздираха с яд пеньоарите.
А Ноември всели се в лозите
и зачете на глас гримоарите...
Не заплаках, че бялото детство
не възкръсва в къдели по гранките.
А във утрото стана вълшебство -
заваляха от Покрива ангели!
Ето пак късогледо се взирам
във накриво-чертаното бъдеще.
Все трънливи години избирам,
а след мен са отъпкани пътища.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепа Петрунова Всички права запазени
