А старата ми майка...
А старата ми майка все по мрак
на своята тояжка се подпира...
Едва подвила крак на моя праг -
поседне. Помълчи. И се прибира.
За никъде не съм с едно крило!
Море не мога да прелитна, мамо...
И коня ми избяга без седло.
Остави тропот на копита само...
Остави ме на ничия земя...
Земя безплодна... Но така потребна!
И приземих безкрилата душа
в браздите разорани и безхлебни.
На мъката със черния конец
заших прилежно всичките ù рани.
Отляво само някакъв живец,
до кръв оголен, да боли остана...
Сега кръстосвам този чернозем...
И ровя с изпочупените нокти.
Троха не е останала за мен!
Останали са само гладни котки...
А старата ми майка все по мрак
на своята тояжка се подпира...
Пристъпи... Поседи на моя праг...
И ми подава хляб. И се прибира.
И нейните помръкнали очи
са най-неизлечимата ми рана...
О, мамо! Мамо! Твоят хляб горчи!
И само котките със него храня...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
