А вятърът гнездата полюлява...
Дъждът плете от капчици въжета,
с които свързва неудобни мисли.
Заключва с безизходица ръцете
в окови от омраза и безсилие.
Забравените думи за присъствие
барабанят по покрива тревожно.
И по улуците напевно се промъкват
сълзите на прииждащата пролет...
В гнездата празни вятърът очаква
да залюлее бъдещето в шепи...
А зимата умира много бавно
със скърцащ глас от злоба тихо шепне:
Че лятото е толкова далече,
че лятото принадлежи на миналото.
И тихите му стъпки са отнесли
надеждите със птиците отлитнали,
които друго слънце са намерили
и чужди изгреви сега възпяват...
Дъждът плете от капчици въжета,
а вятърът гнездата полюлява...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дочка Василева Всички права запазени
