А залезът е изгрев наобратно
Блестят сърдито фарове в лицето ми.
За кратък миг посоката е сляпа...
Дъждът - хлапак немирен и безгрешен
във локвите безцеремонно шляпа.
Чадърът над главата ми ме пази
(за да не кривна вляво или вдясно)
от мокрото, което вече мразя
защото в него мислите ръждясват.
Лежат, кротуват, въобще не бързат...
(Пресмятат ползата от закъснението.)
Оставят сънищата недовършени,
че утрото пристига по инерция.
А утрото ме стряска в огледалото
на "пачите крака" със отпечатъка,
че изгревът се слива със началото,
а залезът е изгрев наобратно...
Дъждът му доскуча и нейде хукна.
Във локвите лицето ми тъмнее.
Чадърът ми - ненужен присмехулник
превръща се в бастун за утешение.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дочка Василева Всички права запазени
