АБСТРАКЦИЯ 

Криволичещ път,
стъклото на автобуса
пречупва хоризонта
в абстрактни картини.
Мислите ми пълни с липси от притаени невъзможности
да прекрача измислената граница
създала страхове в съзнанието.
Слънцето се скрива зад склона,
като изгубен Граал... 
Жената от ляво звучно дъвчи чипс,
а отпред се чува телефонен разговор,
който никой не иска да слуша,
музиката съвсем тиха,
опитвам да я чуя... 
Дървета - победители, 
в скалите пуснали са корени,
самотно си стърчат оглеждайки се за себеподобни.
Реката замръзнала,
упорита капчица вода
се опитва да пропука леда... 
Мирис на сладникав парфюм се долавя.
И някакъв човек обяснява
на съседа по седалка,
че няма да остави майка си сама,
пътувал от цели три часа,
после си отваря бира,
изпива я почти наведнъж. 
Мисля си, аз ли не принадлежа
на този свят или той на мен?
Само аз ли виждам теб
в небето и съвсем за кратко,
дори забелязах, че ми се усмихваш?!
Стъклото пречупва мислите ми в абстракция...

26 Януари 2020г
©Екатерина Глухова - Негримирана Поезия