Aфоресан
Понеже вън е мрачен зимен ден
с прогноза – нетипично дъждовита,
започнах (тъй несвойствено за мен)
да пиша стих рогат, а и с копита.
Навярно ще възбуди интереса
на някого? А ако не, защо ли?
Бодат и ритат истините голи.
Цял в синини и храчки, но поет,
ще оцелея някак и заклет
наивник, дваж умрял и триж роден,
дори палача свой пред смърт ще питам:
— Защо човекът тъй е заблуден?
Кажи, палачо, истината скрита!
Душите ни, човешките, къде са?
На Бог ли след присъдата се моли
осъденият смъртник? За какво ли?
Убил си ти стотици. А проклет
съм аз. И от съмнения обзет.
Дали това е жребий отреден
и завист – като кърлеж в нас е впита,
та вечно сме на алчността си в плен?
Човешкото в съня ни сàмо скита,
духът ни сякаш нощем е блажен...
Тогава леко плътната завеса
повдига се. И нос не сме заболи
в паницата си... Сетните оболи
са дан Харонов... слаб си и си клет,
човеко... Има и смъртта бюджет...
Та свършвам туй писание смутен,
векът за глашатай ме е калесал?
Наивник ли съм? Ще умра кретен,
дано ме пуснат в рая... афоресан...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
