6.02.2007 г., 17:51 ч.

Ако се интересуваш, значи търсиш. Ако живееш, трябва да се замислиш... 

  Поезия » Друга
1364 0 2

                                  Какви ли щяхме да бъдем ако можехме да се видим отстрани?! Ако наистина можехме да видим с очите си, това което представляваме всъщност. Дали не е възможно по някакъв начин душата ни да напусне тялото, но то все пак да функционира нормално? И така да видим собственото си Аз...като истинската ни същност излезе от «ковчега», в който цял живот е била затворена. Както при слуха, например- когато се чуваме някакъв наш запис, как пеем или просто как говорим, ни се струва, че това не сме ние т.е. не можем да се познаем, да познаем гласа си, но това е нашият глас. А дали е така всъщност? Дали това не е просто някакъв друг човек скрит в нашето тяло?...

                                Всички ли сме такива, за каквито ни мислят и такива, за каквито се мислим самите ние? Или има нещо повече...? Нима можем да допуснем, че това, което чуваме и това, което виждаме в огледалото в даден момент може да се окаже, че е някой друг, затворен в едно непознато тяло?! Ами ако сме загбили паметта си, тогава как ще се познаем ако се видим в огледало? Дали тогава тази личност ще ни се вижда по-хубава или по-грозна, или това въопще няма да има значение при факта, че не помним нищо за себе си?......Къде отива душата след смъртта?.....

                                Има множество такива и други въпроси, за които човек се чуди през целия си живот. Можем да напишем цял роман от поне 1000 страници със въпросите на 1 човек от раждането му до настоящия момент. И какво от това? В по-голямата част от случайте, когато на човека му остава време само колкото да поеме последния си дъх, през главата му преминава и последната мисъл или...може би трябва да кажа поредица от мисли... Всъщност, няма нищо такова- през очите ни не преминава целият ни живот, когато умираме, не виждаме и бялата светлина в края на тунела, дори не виждаме и тунел. А мъртвите, които са се върнали отново към живота, не виждат тялото си как лежи безпомощно, а душата кръжи над него...Както казах-няма нищо такова...

                                  Истината е, че различните хора възприемат света по различен начин и колкото повече говорим за «сродни души», толкова повече започваме да разбираме, че такива няма. Един човек може да бъде променен до неузнаваемост и вътрешно и външно. Сега ще кажете, че не ви казвам нищо ново и може би ще бъдете прави. Но колко от вас са се замисляли реално върху хилядите въпроси, които ги тормозят през ноща?-Твърде малко. Това е истината-хората не говорят, те се мусят, плачат, викат, крещят и много рядко говорят. Защо трябва да ходим все при психолози, за да изкажем мъката си и защо трябва да живеем все намусени и в понеделник да се чудим дали тази седмица ще мине бързо и ще дойде събота скоро, че да можем да си поспим, да се напием или да преядем с някоя калорична закуска, обяд или вечеря? Толкова ли сме безчовечни и оскотяли, че не само коремът ни се е превърнал в «Гробище за животни», но и цялат ни същност се е превърнала в нечие гробище. Веднъж една мъдра жена ми каза: «Защо не правите нищо за духа си?» и аз се замислих дали наистина е така. Бързо намерих отговорите на въпросите и достигнах до такова просветление, че се зачудих как могат хора като мен да пропиляват живота си в празнословие и 'празноделие. Да, знам! Такава дума като «прадноделие» няма, но какво може да бъде най-точото определение, за това какви сме, защото ние сами не можем да се самоопределим. Просто едни маргинализиращи същества, граничещи с живота и смъртта-това сме ние. Не казвам, че никога не сме започвали нищо и винаги сме били такива, просто казвам, че сме се променили...до неузнаваемост. И ако по някакъв начин, в дадено време, по даден случай душата напусне тялото ни, има възможност тя да не знае къде да се върне, защото...няма да ни позне-погрозняли, подпухнали, зачервени, безлични и мъртви. «Мъртви» във всеки смисъл на думата, а душата...тя просто не иска да живее в такова тяло, било то и ковчег и като се има на предвид, че тя може да стои още дълго в този «ковчег», може да си представим, че тя въобще няма да се върне. Какво ще кажеш сега?! Сигурно обичайното,-че не ти пука. Нормално, и на мен някога не ми пукаше. Защо трябва да ми пука, че ти сега плюеш жестоко написаното на тези редове?! Защо трябва да ми пука, че за миналото денонощие имало 27 ранени и загинали в тежки катастрофи на територията на страната? Защо трябва да ми пука, че сега в Африка умират хора? Защо трябва да ми пука, че в Авганистан има български военни, които рискуват живота си? Защо трябва да ми пука, че лекарите те лекуват за грип, а ти имаш инфаркт? Защо трябва да ми пука, че на теб не ти пука?! А защо на теб трябва да ти пука?! Защо на лекарите трябва да им пука за теб? Защо, когато ти е необходима помощ, някой трябва да ти помоге? Защо всички не сме такива- да живеем за себе си и да се интересуваме само от «личността» си?! Тогва нямаше да има нужда да се раждат деца, защото на никого нямаше да му пука дали в България ще има българи. Нямаше да има нужда да се гласува, защото на никого нямаше да му пука кой го управлява, защото управникът също е на принципа «всеки за себе си». Ако на теб все още ти пука и ме запиташ защо сега на мен ми пука, аз ще ти отговоря много просто- защото никой не е казал, че не трябва да ми пука и никой не е казал, че и на теб не трябва да ти пука. И ако те е грижа за нещо, еднничко нещо в този живот, трябва да се замислиш и да разбереш, че няма човек, на когото просто да не му пука...за нищо. Ако на теб ти пука за едно нещо, направи така, че живота ти да бъде изпълнен с повече важни неща и нека не те е страх, че може да сгрешиш някъде, защото не само може, но и със сигурност ще грешиш, може би доста често, но това е нормално и необходимо-човек греши през целия си живот, когато повтаря грешките си, той е глупак, когато не се учи от тях- безамбициозен, а когато се учи- не е безгрешен, но е мъдър. Важна е равносметката в края на жизнения ти път. Тогава разбираш колко често си грешил и за какво, разбираш, че винаги е можело да бъде различно и че не винаги си поемал по правилния път, но въпреки всичко си стигнал до там, където си сега и връщане няма...сега ти остава само да тръгнеш по несъществуващата бяла светлина в края на несъществуващия тунел...Но ако не нещо друго, то поне ще знаеш, че ако ти е пукало, ти си бил...по-добър човек.

© Соня Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??