Акростих (Ветрилото на сънищата пада...)
Ветрилото на сънищата пада.
Ъгълът на тайното с копнеж зове.
Редуват се усмивки в колажа,
творящ сънуваните мои светове...
Една мечта се сбъдва удивена,
лежа в поле сред алени цветя;
елмаз проблясва покрай мене -
желая, търся и от страст горя...
Капризен вятър пари сред покоя;
амброзия долавям в ням нюанс;
тъче ажури тревата след застоя;
амулети дава за любов във аванс...
На ложето натюрно, нежно,
авлига мъничка без ред снове -
сърцето ù потрепва тъжно,
ъглополовящо се в едно врабче...
Не съм ли аз горкото птиче,
изгубено от мъка и печал -
щастливо плакало, защото те обича,
а ти в любовта си го предал?!
Така ли сънищата ни отвръщат -
аз - птица, ти - безкраен небосклон -
мечтите ни ранени ни обгръщат
и търсят в сънищата ни подслон...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Хриси Саръова Всички права запазени
