Дъждът се отронва от левия ъгъл на дните ни,
в душата ни страници тихо прогизват от влага.
Светът отсънува маршрути с тревога преситени,
а някой неверник последния изход отлага.
Жълтиците – време нехайно в прахта – разпилени са.
Под хладните пръсти немее греховно вретено.
Буксува сърцето, вземèно в битийната мелница,
но пак не оставя да бъде докрай съкрушено –
кръвта, прималяла, защо не признава умората;
какво още иска, след бягства по зъбери кòси,
в ненужната клопка на опит и памет, затворено,
нима свойто бреме човешко докрай ще износи? ...