Алиенация 

Телефонът мълчи. Вън някой се смее.

Проплаква дете, нечий празник вилнее.

Вие актьорствате, зрителски аз пък немея –

в нямото кино не суфлират на никого,

само платното във черно отнема

сенките слепи и джуджетата мимове

ще заспят под грима, неизтрит и мизерен.

Минаха толкова чужди нозе,

младости, почести, сватби и низости –

и на вашия хармоничен екзистенциален сюжет

валякът ме направи без име и ничия.

После... вие тичате вкъщи, имате роли

и фрази научени, прекалено високо

говорите, прекалено не слушате...

Тихо сънувате и очаквате в синьо

на късмета висулката с любимия символ.

Телефонът скопец побелява невикан.

Вече толкова прах под клепачите,

че косите ми плачат от вятъра,

и вратата не скърца от милост,

стана метафора за алиенация.

По паважа ехтим токчета чифт -

самотата и аз, по неволя сестри,

и лоденът ни стар е от сълзи пробит.

Снегояд януарски не стига да вложи

в меки линии климата. Между нас е светът –

разтеглив, невъзможен... той не иска

да стане възможна нашата обич –

а проточи се дълга, цяла година, зимата...