Анабел...

Анабел...

Тревожна птица утрото събуди...

Повея вятър... Волност  безпредѐл...

Едно момиче Слънцето учуди –

прекрасно като Пролет... Анабел...

На цъфнали дървета с аромата,

на вихрите с внезапните коне

и с тайнствения шепот на мълвата –

то сякаш че от Вечността дойде...

На съненият Изгрев в самотата

висеше избледнялата Луна,

последната звезда във необята

отнесе аромата на нощта...

... На Пролетта изящната омая

Планетата заръси с нежен дъжд

и сляха се Началото с Безкрая,

и чар се разпиля – нашир и длъж...

... А утринния вятър във косата

ѝ с вихрите си сам се бе уплел...

Пристъпва по килима на цветята

и боса във росата – Анабел...

И толкова пленително – прекрасна,

и толкова чаровна е сега,

че цялата Природа се прехласна

във прелестно -- томителна тъга...

А въздухът е някак си особен

във пролетната свежа суетня

и толкова дълбок е небосвода

за птичите възторжени ята...

... Камбана от далечна Катедрала

с внезапен Вятър вихрено ечи –

на Пролетта вълшебствата събрала

тя всеки миг превръща във мечти...

... Във утрото се лутах произволно

и цялото величие видях,

и тъй тогава, може би неволно,

но с много страст в мига я пожелах...

И казах си дори: човече можеш

ако в страстта си истински умел

ти боговете сам да разтревожиш --

залюбиш ли безумно  Анабел...

23.02.2017.