Априори

Надигам чашата със кехлибарения цвят
и тя разказва ми история назад във времето
за полъх нежен на вятър непознат,
откъсващ ме от земята и от бремето...

Познавам този аромат, дълбоко впит във моите ръце, 
наум държах те  и не пусках те.
Но ти избяга, скри се в мрака свой
и в мене не остави грам покой.


Гласа ти... чувам във пустиня необятна.
Лицето ти... пленява със магия тъй приятна.
Очите ти... са блясъци на залеза във моето сърце.
Усмивката ти... рядък миг на откровение.

Красива бе, но само външно. 
И там във нея бушуваше море.
Но не признаваше, а беше тъжно
дълбоко в дъното на нейното сърце.

Погълнала безкрайно много огорчение
и някак си не щеше да се спре.
В душата ù заровени дълбоко скрити
са тези дни, в които я боли.

Листът бе нейният отдушник,
а за мастило нейна бе кръвта.
Ред след ред ранява и лекува 
и търси път към онзи миг.

Този тъмен ритуал спасява я
от демоните, бдящи във нощта
и бавно извисява я 
на нови, по-високи стъпала.

Надигам чашата със кехлибарения цвят
и тя разказва ми история назад във времето
за полъх нежен на вятър тъй познат,
откъсващ ме от земята и от бремето...

Посвещавам го на apriori и благодаря за вдъхновението!