yotovava (Валентина Йотова)
2631 22225
29.10.2019 г., 8:57 ч.

Архивиран миг 

  Поезия » Философска
558 4 5

АРХИВИРАН МИГ

 

Ефирни, сякаш са перца,
накъсани на много дребно,
парченца снимки и лица
летят край мене – непотребни.

 

Кого ли го е домързяло
да стигне кофата с боклук?
Вали над мен, но не във бяло.
И удря паметта ми с чук.

 

Така ли лесно се изтриват
живот, любови и съдби?
И аз – свидетел мълчаливец
ще ги забравя, може би.

 

Кому ли може да говорят –
останали във онзи век,
геранът, крушата и дворът
и онзи непознат човек?

 

Усмихнат, ведро, нашироко,
прегърнал челяд и жена,
и Бог – навярно отвисоко,
край тях е плискал светлина.

 

Смирен в дома си се е връщал,
докъсно ако е вършал,
и дълго с обич е загръщал
нивята в житния им шал.

 

Къде е той? И аз къде съм?
Изтръгнах корена сама
сред калната и тъжна есен.
И тук не значи у дома.

 

В. Йотова, 28 октомври 2019, София

 

© Валентина Йотова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Красиво, дълбоко, образно, Валя! Браво! В Любими!
  • Силно Валя, но всеки корен има свойството да си намира нужната почва и тогава някак естествено си е у дома. Поздрави!
  • Болка по загубената памет; или опит да бъде изтрита любима,любим, един тъжен спомен в който времето ни връща мълчалива съпричастност!
  • Тук не значи у дома, а значи Господ ни завръща...
  • Носталгично и все пак прозаично - времената се менят, а ценностите не винаги са неизменни...Домът е там, където сме щастливи, а корените...Те нашепват, дърпат, теглят, а ние...се правим, че не чуваме...Поздравления, Валя!
Предложения
: ??:??