Архивиран миг
АРХИВИРАН МИГ
Ефирни, сякаш са перца,
накъсани на много дребно,
парченца снимки и лица
летят край мене – непотребни.
Кого ли го е домързяло
да стигне кофата с боклук?
Вали над мен, но не във бяло.
И удря паметта ми с чук.
Така ли лесно се изтриват
живот, любови и съдби?
И аз – свидетел мълчаливец
ще ги забравя, може би.
Кому ли може да говорят –
останали във онзи век,
геранът, крушата и дворът
и онзи непознат човек?
Усмихнат, ведро, нашироко,
прегърнал челяд и жена,
и Бог – навярно отвисоко,
край тях е плискал светлина.
Смирен в дома си се е връщал,
докъсно ако е вършал,
и дълго с обич е загръщал
нивята в житния им шал.
Къде е той? И аз къде съм?
Изтръгнах корена сама
сред калната и тъжна есен.
И тук не значи у дома.
В. Йотова, 28 октомври 2019, София
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентина Йотова Все права защищены
