Астрална елегия

Сълзи от сняг ти пращам

по тихите небесни вени

да те докосна отвъд,

мой астероид бездиханен,

взривил покоя ми,

разкъсал траекторията на сърцето ми

с устни от облачен креп

и тяло – галактика от всички

възможни блянове.

Не мога да те върна,

какво ми остава, освен да горя –

болката вие с прекършени нозе.

Кръвта ми изтича

и нищо не може да я спре.

Смъртта е друга форма на живот

и само в нея е възможна любовта.

Не лей сълзи, лелей мечти

и запази кръвта си снежнобяла,

че няма вечност, която да ме спре,

и ще премина през аления хоризонт

събрал в ръката си единността

на минало, сегашно и на бъдеще,

към необятността ти устремен.

За теб ще уловя забързана комета

и от звездите блясък ще сбера,

а после по сребристата пътека

в дома си с рози и вулкани, ще те отведа.

Под балдахин от слънчев вятър,

на ложе от астрален прах,

ще те положа със цялата си нежност

и до теб треперещ дълго ще угасвам...

Във взрива на върховното ни сливане

вселената край нас ще се разпръсва,

защото любовта е само за умиране

и никой след нея не възкръсва...