В някой друг живот ще се завърна
нужен като извор или пещ.
Себе си в корици да разгърна -
стих до стих, родени от метеж.

Лъч до лъч, оплетени със вяра.
Миг до миг - събрани времена.
И душа, от този свят по-стара,
на Атлас с добрите рамена.

В мъката очите ми сълзяха.
С болката си щедро я възпях.
Думите ми - пътници без стряха
плачеха за всеки неин крах.

Следваха си пътя безутешен
с орис от затворени врати.
Вчерашен ли бях? Или пък днешен?
Бъдното дано ме опрости.

Сбъркан. Като пуст анахронизъм
тъжно се разголих в редове.
Дадох и последната си риза
някой от студа да отърве.

Натежа на плещите небето.
Рукна от зениците ми дъжд.
И Атлас преви се у поета -
оня, старовременният мъж.

В самотата лирата посърна
и перото вече е бодеж...
В някой друг живот ще се завърна,
нужен като извор или пещ.

(Тленен остатък)