Аве, Мария
Глъхне небето от снежни парцали,
скрити под преспи дуварите спят.
Сънни примигват фенерите стари -
в зимната нощ е притихнал градът.
А в планината над него - там, горе,
дреме параклис зад тежка врата.
Чака самотен, и само в притвора -
трепка кандилце със светлинка.
Бие ли старият градски часовник,
с тежкия звън на дванайстия час,
ще се разстъпи снежният облак,
и ще проскърца небето от мраз.
После Луната, зеница разкрила,
кротко в параклиса ще пропълзи,
за да намери лика на Мария,
здраво прегърнала святия син.
Ще ги погали и тихо разсипе
сини гласчета от ангелски хор.
Ще се разтвори небето и в припев
ще отговори с неземен акорд.
Ще се усмихне сънят на градчето,
в преспите бели. И само наяве,
в святата нощ ще му шепне небето:
"Аве, Мария... Аве..."
Радост Даскалова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
